Картата на времето

Въпросното празненство се оказа преломен момент в живота им, защото Уилям Харингтън извлече от него една горчива, но ценна поука: лечебната хартия, на която дължеше всичко и която му носеше такова благосъстояние, беше позорно клеймо и винаги щеше да бележи живота му, ако не вземеше някакви мерки. И тъй, стимулирайки интуицията си с омразата, която го бе обзела, започна да влага част от печалбите си в не тъй срамни дейности, като например начеващата железопътна индустрия, и само за няколко месеца се сдоби с голям брой акции от различни предприятия за ремонт на локомотиви. Следващата му крачка бе да купи една порутена корабостроителница на име „Фелоушип“, да влее в нея свежа кръв и да я превърне в най-доходоносното предприятие от всички, чиито съдове пореха океана. За по-малко от две години малката му империя от процъфтяващи компании, която Сидни управляваше с невъзмутимото изящество на диригент, постигна желаната цел — името му вече не се свързваше с лечебната хартия, последните заявки за която той отмени, потапяйки цял Лондон в мълчалива и безутешна скръб. През пролетта на 1872 г. знатната фамилия от Ансли Хол за пръв път го покани на лов за лисици във владението си в Нюстед, в който участваха и всички лондонски големци, готови да аплодират изключителните успехи на Уилям Харингтън. За жалост, по време на този лов загина духовитият младеж, който се бе пошегувал за негова сметка на онова далечно празненство. Според известието, което се появи в пресата, нещастникът случайно се прострелял сам в крака със собствената си пушка. Горе-долу по същото време Уилям Харингтън измъкна от сандъка отеснялата си войнишка униформа и поръча да го нарисуват с нея, усмихнат, сякаш нагръдникът ѝ бе покрит с несъществуващи медали. Този портрет поздравяваше всички, които влизаха в имението му, с погледа на господар и стопанин на това късче от вселената точно срещу Хайд Парк. Именно това е тайната, която бащите на двамата герои пазят тъй ревниво; поради лековатия ѝ характер намерих за уместно да я споделя с вас, за да разнообразя изнурителното пътуване. Ала боя се, че приключихме твърде скоро. Във файтона все така цари мълчание, което може да се проточи още дълго време, защото когато Андрю реши да се вглъби в себе си, това трае с часове, освен ако не бъде изгорен с нажежен ръжен или залят с вряло олио — неща, които Чарлс няма навика да носи със себе си. Затова, ако не искам да ви описвам четирите твърде безинтересни конски задници, не ми остава друг избор, освен да избързам напред и да ви отведа на адреса, към който пътуват — къщата на господин Уелс. Не само не съм подвластен на неравния ритъм на возилото, както вече можахте да заключите от моите вмешателства, но мога и да се нося със скоростта на светлината. И тъй — voilà! — само за миг или дори по-бързо се озоваваме над покрива на скромна триетажна къща с градина в Уокинг, която е потънала сред калуни и сребърни тополи, а крехката ѝ фасада леко се тресе от стремителния бяг на влаковете за Лондон.