Ловците

— Просто питам дали може да направя една забележка, по-скоро да задам въпрос.

— Питай.

— Това „всички“ включва ли специален агент Дейвид Уилям Юнг — младши? — попита Милър, след това погледна Макгуайър и обясни: — Когато Чарли му каза, че го праща в Уругвай, за да опази информацията около банковите сметки на Лоримър да не се разчуе, Юнг трябваше да си помисли.

— Мама му стара на тоя! — възкликна Макгуайър. — Май не му е за пръв път да има „резерви“.

— Говори направо, Дик — нареди Кастило.

— Според мен е въпрос на време, преди съвестта му да заговори и да го възпре да върши „нередностите“, които се вършат тук, или пък да му домъчнее за стерилно чистата среда във ФБР и да реши да си признае греховете — заяви Милър.

Той замълча, за да осмислят всички чутото, и чак тогава продължи:

— Колкото повече знае, толкова повече ще може да разкаже.

— Той е прав, Чарли — намеси се Макгуайър. — Във ФБР са малко пуритани. Обичат да наемат стерилно чисти кадри. Започват да ги обработват в Куонтико, набиват им в главите, че писанието е свещено, че трябва да спазват всяка дума от него, и по-нататък, по време на службата, това се повтаря до безумие. Още преди Дик да повдигне въпроса, се питах дали мястото на Юнг е тук. Аз лично бих го пратил при братята му от ФБР, но по този начин той ще бъде напълно убеден, че не следваме написаното в светото писание, а и без това вече знае прекалено много, така че не можем да поемем риска да изпее всичко, което знае.

— Значи допуснах грешка, като го изпратих в Южна Америка? — попита Чарли.

— Не че е грешка, по-скоро бих казал, че рискуваш много — отвърна Макгуайър. — Кого друг можеше да изпратиш?

— Според мен да го върна и да му затъкна устата, след като той се погрижи информацията за парите на Лоримър да си остане поверителна — реши Кастило. — Мога само да кажа, че съм съгласен, че Юнг е… Какъв е? С висок морал ли? Какво лошо има? Нищо не би го зарадвало повече от възможността да се върне във ФБР и да намери някого, пред когото да изпее какво става тук. Само моралните задръжки не му позволяват да го направи.

— Смятай, че това не съм го чул — каза Милър.

— Ти беше тук, Дик. Нали го попитах дали има морални задръжки и той отговори — след като помисли — че няма. Струва ми се, че говореше напълно сериозно.

— Стискай палци да е така, Чарли — отвърна Милър, без да крие съмненията си.

— Прави сте. Не можем да си позволим да зависим от него — призна Кастило. — Ще му казваме възможно най-малко. — Обърна се към Бритън. — Твой ред е, Джак. Кажи пред всички, каквото имаш да казваш.

Бритън сви рамене и започна:

— Добре. Това е едно от онези противни неща, които стават още по-противни, ако не ги направиш. Във Филаделфия дочух нещо, което може и да се окаже прекалено измислено, само че логиката ми подсказва да не го отхвърлям с лека ръка, затова реших, че трябва да ти съобщя.

— Казвай — подкани го Кастило.