Тревожни хора
- Автор: Бакман Фредерик
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542830580
- Переводчик: Любомир Гиздов
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Тревожни хора». Краткое содержание книги:
Сградата е обсадена, а на полицията се налага да води преговори и да носи пица. В крайна сметка заложническата драма има щастлив край – обирджията се предава и пуска всички, но когато полицаите нахлуват в апартамента, вътре няма никого.
Започват серия объркани разпити на свидетели, при което възникват няколко въпроса, около които се заформя класическа мистерия:
Как е успял да се измъкне обирджията?
Защо всички са толкова ядосани?
И какво всъщност не им е НАРЕД на хората в днешно време?
– Ах, ти, шибан, шибан... да ти... – мърмореше той, сякаш търсеше най-лошата ругатня, която знае. Накрая я откри: – Шибан стокхолмчанин.
Сърцето го болеше не по-малко от палците, затова той стисна юмруци, вдигна поглед и се втурна обратно през апартамента, толкова бързо, че никой не можа да му попречи, когато просна заека на пода. С цялата си любов, с цялата си сила, един-единствен удар.
Заекът полетя през прага на банята и се строполи на плочките. За щастие, мекотата на заешката глава пое по-голямата част от удара на Рогер, а мекотата на самия Ленарт (той все пак имаше плътността на кнедла) пое останалото. Когато отвори очи и се вторачи в тавана, над него се бе надвесила Юлия.
– Жив ли си? – попита тя.
– Главата пак се заклещи – отговори той.
– Ранен ли си?
– Мисля, че не.
– Добре. Тогава се отмести. Трябва да пикая.
Заекът проплака нещо извинително и изпълзя от банята, като на излизане съумя да подаде на Юлия визитна картичка, после кимна толкова отривисто към корема ѝ, че заешката глава се смъкна над очите му, и каза:
– Правя и детски празненства. В случай че човек мрази децата си.
Юлия затвори вратата след него. Но запази визитката. Всички нормални родители биха го направили.
Анна-Лена гледаше Рогер, но той отказваше да отвърне на погледа ѝ. От носа му се стичаше кръв. Лекарят бе казал на Анна-Лена, че това е физическа реакция на стреса, след като Рогер бе диагностициран със синдром на професионалното изчерпване.
– Кървиш, ще взема хартия – прошепна тя, но Рогер се избърса с ръкава на ризата си.
– Просто съм малко изморен, по дяволите!
Той се запъти към антрето най-вече защото имаше нужда да отиде в друга стая, което го накара да прокълне откритите пространства на апартамента. Анна-Лена искаше да тръгне след него, но разбра, че той има нужда от разстояние, затова се обърна и влезе в гардероба, който беше най-отдалеченото помещение. Там тя седна на един стол и получи нервен срив. Не усети, че отнякъде духа студено, сякаш има отворен прозорец. Все пак как би могло да става течение в гардероб?
Обирджията стоеше във всекидневната, обграден от стокхолмчани буквално и преносно. В крайна сметка „Стокхолм“ е много повече израз, отколкото място, както за хора като Рогер, така и за повечето от нас – просто символична дума за всички дразнители, които стоят на пътя на щастието ни. Онези, които си мислят, че са по-добри от нас. Банкови директори, които ни отказват, когато искаме да изтеглим заем; психолози, които ни задават въпроси, когато просто искаме приспивателни; дъртаци, които отмъкват апартаментите ни; и зайци, които отмъкват съпругите ни. Всички онези, които не ни виждат, не ни разбират, не се интересуват от нас. Всички имаме стокхолмчани в живота си, дори самите стокхолмчани, просто за тях те са „нюйоркчани“ или „политиците в Брюксел“, или други копелета на друго място, където хората се имат за още по-добри, отколкото се имат стокхолмчаните.
Всички, които се намираха в апартамента в онзи ден, си имаха собствени комплекси, собствени демони и собствени тревоги: Рогер беше наранен, Анна-Лена искаше дом, Ленарт не можеше да си свали заешката глава, Юлия беше изморена, Ру беше неспокойна, Зара я болеше, а Естел... ами, никой не беше сигурен що за птица е Естел. Може би дори тя самата. Всъщност „Стокхолм“ понякога дори е комплимент: мечта за по-голямо място, където можем да бъдем някои. Нещо, за което копнеем, но не смеем да направим. Всички в апартамента се бореха със собствените си истории.
– Простете ми – каза обирджията внезапно, нарушавайки тишината между тях.
Изглеждаше, сякаш никой не чу думите, но всъщност всички ги чуха. Благодарение на тънките стени и проклетия открит план думите стигнаха дори до гардероба, антрето и тоалетната. Може би нямаха много общо помежду си, но всички знаеха какво е да допуснеш грешка.
– Простете – повтори обирджията по-слабо.
И макар никой да не отговори, така се започна. Това е истината за бягството от апартамента. Обирджията имаше нужда да изрече тези думи, а хората, които ги чуха, имаха нужда да простят на някого.
„Стокхолм“ може да бъде и синдром.
38.
Джак: Окей. Окей. Може ли да се съсредоточим върху въпросите ми?
Рогер: Проклетият заек. Такива като него манипулират пазара. Банките и брокерите и проклетите зайци. Манипулират всичко. Всичко е преструвка.
Джак: Говориш за Ленарт, нали така? Той е вписан в списъка със свидетели, но на излизане от апартамента не носеше заешка глава. Какво искаш да кажеш с това, че всичко е „преструвка“?