Скитникът евреин
- Автор: Сю Эжен
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ПЕТЕКС
- Переводчик: Димитър Христов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Скитникът евреин». Краткое содержание книги:
— Тогава живеехме в Сибир, госпожо — поясни с натъжен глас Бланка — и тя почина от холера. Наблизо нямаше свещеник, за да я изповяда и причести…
— Възможно ли е това — учуди се княгинята — майка ви да е умряла без помощта на Божи служител?
— Аз и сестра ми се молихме за нея — почти просълзена поясни Роза, — а Дагоберт я погреба…
Госпожа Сен Дизие бе толкова нажалена, колкото й позволяваше артистичното умение. А както вече споменахме, тя притежаваше такава дарба още от младите си години.
Нито за секунда погледът й не изпускаше реакциите на младите момичета. Когато прецени, че е дошъл моментът за решителната атака, госпожа Сен Дизие се изправи и заяви:
— Не бива да се отчайвате, деца мои! Рано или късно Бог ще извика вашата майка в рая. Освен това вие двете също бихте могли да помогнете това време да се съкрати.
— Ние ли, госпожо? — недоверчиво я погледнаха момичетата.
— Разбира се, че вие. Просто трябва да заслужите Божието благоволение. С християнска преданост, с човеколюбиви дела. Нашият божествен баща най-благосклонно приема молитвите на децата, които са отправени за техните майки, както и техните дела.
— Според мен, в момента не става дума само за нашата възпитателка — реагира живо Бланка.
— А, ето че Дагоберт се връща — прекъсна я Роза, която първа бе чула тежките стъпки на войника.
Госпожа Сен-Дизие веднага се позасмя и сякаш да успокои обстановката посъветва заговорнически двете сестри:
— Нека този разговор си остане наша тайна, не бива да огорчаваме добрия човек, защото напразно ще се тревожи.
— Но как да открием нашата възпитателка, госпожо? — попита нетърпеливо Роза.
— Имайте ми пълно доверие и аз ще ви помогна — увери ги княгинята. — Аз отново ще ви посетя и тогава ще обмислим как да направим така, че да помогнем и на душата на вашата майка…
Едва завърши тази фраза набожната госпожа и Дагоберт влезе в салона. Понеже беше в приповдигнато настроение той не забеляза смущението по лицата на момичетата.
— Не исках, господине, да се сбогувам с тези прелестни госпожици преди да сте се върнал при тях — посрещна го госпожа Сен Дизие.
— Това не ме учудва, госпожо, защото съм убеден във вашето благородство и вярвам, че сте дали добри съвети на децата.
— Бъдете спокоен, господине — поклони се княгинята и тръгна към вратата.
Момичетата я изпратиха радушно, чак до колата.
Никой в къщата не подозираше, че оттук госпожа Сен Дизие отиваше право при Родин, за да му разкаже, как е преминала срещата.
L Глава
Болницата
Една от многото временни болници, които бяха отворени в Париж, се намираше на улица „Мон Блан“. Стопанинът на къщата, който живееше сам, веднага се бе съгласил да я предаде на разположение на властите. Тук бяха пренасяни тези болни, които вече нямаха никаква надежда за спасение.
По това време цял Париж живееше с голямата беда, която го бе сполетяла. От всички краища на града пристигаха помощи за болните и мнозина бяха тези, които доброволно се грижеха за изпадналите им в беда съграждани.
Бяха изминали два дена от посещението на княгиня Сен Дизие в къщата на маршал Симон. Часът бе десет, времето, в което тези, които доброволно служеха в болницата на улица „Мон Блан“ се сменяха.
Един от новодошлите помощници се обърна към приключилия смяната си болногледач.
— Какво е положението, господине? Намалява ли притока на болни?
— За съжаление не, но лекарите твърдят, че заразата е достигнала най-високата си точка, което означава, че може да се надяваме на спадане.
— А някой от нашите има ли заразен?
— Вчера започнахме работа единадесет души, а сега си тръгваме девет…
— Жалко… А кои са, познавам ли ги?
— Единият е мъж на 25 години. Бил е офицер, кавалерист. Здраво, силно момче, което сякаш бе поразено от гръм. Почина пред очите ни само за четвърт час.
— Колко тъжно…
— Беше много жизнерадостен. Ходеше навсякъде и непрестанно ободряваше болните, като изправи на крака мнозина, които повече бяха дошли от страх, отколкото че са заразени.
— Жалко е, когато си отиват такива млади хора…
— Наистина. Като него има само още един млад мъж, който е свещеник. Отец Гавриил му казват. Сякаш не знае що е умора! Непрекъснато е там, където има най-голяма нужда от добра дума, от утешение. Лично го видях да плаче, когато агонизираше една бедна жена. Ако всичко свещеници бяха като него…