Графиня Дьо Шарни

Но, бързаме да кажем, че въпреки че фасадата на двореца приличаше на бенгалски огън, на никой дори не му идваше наум да направи и крачка назад.

И все пак, веднъж влезли в Централния двор, въстаниците, както онези, в чиято кръв газеха до глезени, бяха заклещени между два огъня — откъм вестибюла под часовника и от двойния ред бараки.

Необходимо беше най-напред да се спре огънят от бараките.

Марсилците се нахвърлиха върху тях. Но не можеха да ги победят с голи ръце. Те поискаха лостове, търнокопи, кирки.

Бийо поиска от барутните кесии за оръдията. Вестерман разбра плана на лейтенанта си.

Донесоха кесии с барут с фитили. Рискувайки да видят как барутът избухва в ръцете им, марсилците запалиха фитилите и метнаха оръдейните заряди към бараките.

Бараките избухнаха в пламъци. Онези, които ги отбраняваха, бяха принудени да ги опразнят и да се оттеглят във вестибюла.

Там се сблъскаха желязо срещу желязо, огън срещу огън.

Изведнъж Бийо почувства как някой го дърпа отзад. Той се обърна, мислейки, че има работа с някой враг. Но при вида на този, който го дърпаше, той нададе радостен вик.

Това беше Питу! Питу, неузнаваем, покрит с кръв от глава до пети, но Питу жив и здрав, Питу без нито една рана.

В момента, когато бе видял пушките на швейцарците да се навеждат, той, както казахме, беше извикал: „Залегни!“, и беше дал пример. Но неговите другари не бяха имали време да последват съвета.

Пушечният залп бе преминал, подобно на огромна коса на височината на човешки ръст, която бе покосила три четвърти от тези човешки тръстики, на които са били необходими двайсет и пет години, за да пораснат, и само една секунда, за да бъдат огънати и прекършени.

Питу буквално се бе почувствал погребан под труповете, а после окъпан от една хладка течност, струяща от всички страни.

Въпреки дълбоко неприятното впечатление, което Питу бе изпитал, задушен от тежестта на мъртвите и окъпан от кръвта им, той бе решил да мълчи и да чака по-благоприятен момент, за да даде признак на живот. Той бе чакал повече от час този благоприятен миг.

Наистина всяка минута от този час му се беше сторила сама по себе си час. Най-накрая прецени, че моментът е благоприятен, когато чу победните викове на другарите си, а сред тези викове гласът на Бийо, който го викаше.

Тогава като Енцелад, погребан под планината Етна, той бе разтърсил тази купчина от трупове, която го покриваше, бе успял да се изправи, беше разпознал Бийо в първата редица и бе притичал да го притисне до сърцето си, без да се безпокои от коя страна го прегръща.

Един залп на швейцарците, който повали на земята десетина души, напомни на Бийо и Питу за тежкото положение.

Деветстотин тоаза396 от постройката горяха от двете страни на Централния двор.

Времето беше тежко и не подухваше дори най-слаб ветрец — димът от пожара и от стрелбата тежеше върху биещите се като оловен купол. Димът изпълваше вестибюла на двореца. Цялата фасада, всеки от чиито прозорци пламтеше, беше обвита в завеса от дим. Не можеше да се види нито накъде потегля смъртта, нито откъде идва.