Зло наследство

Закимах бавно, опитвайки се да мисля.

— Ами сестра ми? Знаеш ли нещо за нея?

Уейн въздъхна отново.

— От това, което видях, сестра ти беше специално дете. През нощите пищеше ли, пищеше. Според татко била обладана от нещо, не знам какво, но знам, че я преглеждаха в болницата. Какво се случи с нея след това, е трудно да се каже, защото Том изчезна, с майка ти постепенно стана невъзможно да се говори, а татко, той… — Уейн отмести поглед за секунда. — Дядо ти не искаше да каже нищо. След като Том изчезна, той не искаше да има нищо общо с мен.

— Защо?

— Защото мислеше, че вината е моя.

Не казах нищо, само чаках да продължи.

— Беше убеден, че съм заплашил брат си по някакъв начин, че той се е уплашил и затова е заминал. Но това не беше така.

— Но защо тогава го е мислел?

Уейн пое дълбоко въздух и бавно издиша.

— Защото аз също бях специално дете, когато бях малък. Защото като деца с Том постоянно се биехме. Мама и татко смятаха, че аз искам да нараня брат си, но това изобщо не е истина. За бога, всички братя се мразят в определен момент. Карат се и се бият.

Той ме погледна и видях колко огорчен и ядосан стана, говорейки за родителите си, и най-вече за баща си.

— Чух, че ти също си бил изпратен в болница като малък. Че си премазал пръста на татко с чук, когато сте били малки.

— Аз също съм чувал тази история — каза той и пак се усмихна леко. — Но не си спомням подобна случка. Ако трябва да съм честен, мисля, че Том сам нарани пръста си. Не уцели един гвоздей или нещо подобно. Като малки се биехме през цялото време, играехме и експериментирахме с всевъзможни странни неща.

Отново кимнах, опитвайки се да разбера дали говори истината, или не.

— Но е вярно, че аз също се озовах в болница. Дължеше се повече на това, че бях способен да правя някои неща, които не можех напълно да обясня. Всички се страхуват от това, което няма обяснение, нали знаеш.

— Какво имаш предвид под „някои неща“?

— Както казах, доста трудно е да се обясни, но ще опитам, доколкото мога.

Чичо Уейн се приближи с още една крачка.

— В училище имаше някои деца от класа ми, които ми се подиграваха и ме дразнеха. Един ден разказах на целия клас, че веднъж Алберт — едно от момчетата, които ме измъчваха, е счупил ръката на брат си нарочно. Никой, дори и аз, не разбираше как мога да знам това. Просто го знаех.

„Точно като мен“ — помислих си и зяпнах от учудване.

— За кратко време се повториха няколко подобни епизода. В училище бях от учениците, които не можеха да четат и пишат толкова добре, а госпожица Буш не криеше, че е изгубила търпение спрямо мен. Един ден, докато четях на глас пред класа, тя ме имитира, защото беше много разочарована, че буквите се разместваха пред очите ми.

— Значи и тя те е тормозила?

Той кимна.

— Какво направи тогава?