Изгубените години [bg]

На изхода на пещерата ме посрещна пъплеща мъгла. Едва различавах Риа, макар да бе само на няколко крачки от мен. До нея стоеше Шим, тъй плътно покрит с клечки, пръст и мръсотия, че повече приличаше на хълмче, отколкото на живо същество. Сведох очи към Галатор и осъзнах, че е угаснал.

Риа седна в една брястова горичка, където пет фиданки бяха покарали около старо дърво. Явно й олекна, щом ме видя да излизам от пещерата. Опря се на стария бряст и му заговори с тихи, шумолящи думи. В отговор той се залюля чак от корените и проскърца с глас, който звучеше много тъжно.

Скоро Риа се обърна към мен с угаснал поглед.

— Това дърво е посрещнало пролетта в Друма повече от двеста пъти. Убедено е, че тази е била последната и всеки ден плаче за бъдещето на децата си. Казах му да не губи надежда, но то отвърна, че му е останала само една — да живее достатъчно, за да може поне с нещичко да помогне на Друма срещу воините-таласъми. Надява се, но очаква вместо това да излинее от мъка.

Шим обърса окаляния си нос и сведе очи. Можах само да кимна тъжно, вперил поглед в мъглата. Внезапно долових сладкия мирис на ябълков цвят.

— Толкова сссте оклюмали — разнесе се познат глас.

— Куен! — скочи Риа. — Какво те води насам? Ти вече почти не се разхождаш.

Вдигнала разклонена ръка пред лицето си, Куен изникна от мъглата.

— Не бивашшше да ви ссследя — поколеба се тя, а в приличните й на капки очи се мерна страх. — Дали ошшще е възможно ми проссстишшш?

Риа присви очи.

— Сторила си нещо ужасно.

В този миг изникнаха шестима едри воини-таласъми и светкавично ни обградиха. Тесните им очи проблясваха под заострените шлемове, изпод нараменниците се подаваха мускулести ръце, а трипръстите им длани стискаха дръжките на мечове. По сивозелената им кожа проблясваха капки пот.