Готвачът [bg]

— О, Боже, истина е било! — чувам женски глас зад гърба си.

Обръщам се. Да си имам късмета. Ванеса е. Разбира се, че ще е тя.

— Добре ли сте? — пита и се забързва към мен.

Преглъщам газираната вода със захар и избърсвам уста в ръкава си.

— Питай Марлийн — казвам. — Но е добре, слава богу. Тя е корава. С всичко може да се справи. Караваната, от друга страна…

Тя ме прекъсва, като ме хваща за раменете и ме притегля към себе си за дълга прегръдка. Нежният жест ме сварва неподготвен, както и приятните чувства, които предизвиква.

— Как разбра? — питам я.

Тя ме пуска, без да бърза, и отстъпва назад, отмятайки косата от лицето си.

— Влязох в Туитър, за да видя къде се намира „Готвачът убиец“ за обяд. Имаше обаче само снимки на разбитата каравана.

Обръщам се и поглеждам отново с тъга нарязаните гуми, надрасканите графити и огънатия метал.

— Виж ти — отронвам. — Понякога нещата, които четеш онлайн, се оказват верни.

Тя доближава караваната и леко прокарва ръка по една от вдлъбнатините в метала, сякаш е ранено животно.

— Колко трябва да си извратен, за да направиш подобно нещо? — тихо казва тя и поклаща глава.

— Не извратен — поправям я. — Целеустремен. Твърд. Решен да изпратиш послание, да нараниш Map и бизнеса ни.

— И все пак… — Тя отстъпва назад. Очите й изглеждат влажни.

От какво ли е предизвикана емоцията? От вандализма или от моята реакция към него?

Казвам:

— Ванеса, фактът, че си тук… значи много. Особено след начина, по който се разделихме в гробището. Ще си призная, че не очаквах да те видя скоро.

Тя извръща поглед от съсипаната каравана и ми се усмихва широко, което ме кара да забравя за опустошенията, всичките си страдания и смрадливите си дрехи.

— Съжалявам, че ти се сопнах, Кейлъб — отговаря тя. — Няма нужда да си звезден детектив, за да се досетиш, че нещата между мен и Лукас са… сложни. Но напоследък…

Тя млъква и отново поглежда към караваната, пребледняла от тревога.

Знам точно какво си мисли. Защото само преди няколко часа същата мисъл е хрумнала и на мен.

— Няма начин мъжът ти да го е направил — уверявам я, макар да знам, че е напълно възможно да е той. Може би дори вероятно.

На някакво ниво навярно и тя го знае. Думите ми обаче сякаш я успокояват. Дотолкова, че плясва с ръце и на мига си връща доброто настроение.

— Сигурно умирате от глад! — казва тя. — Хайде да ви поръчам закуска. От където кажете. Аз черпя.

— Това е много мило — отвръщам. — Но всъщност в момента разполагаме с повече храна, отколкото можем да поемем. Всичко в хладилника… ако не го изядем в следващите ден-два, ще се развали.

Тя помръква и на мен ми идва да се сритам. Една чудесна, красива и сложна жена иска да направи услуга на мен и бившата ми жена, за да изрази загрижеността и привързаността си, а аз й отговорих като безсърдечен счетоводител, който мисли само за стойността на храната и как не бива да се изхвърля.