Врата към лятото
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Врата към лятото». Краткое содержание книги:
Тогава той се върна.
Но ме гризеше любопитството и за още нещо.
— Вие двамата продадохте ли акциите си след сливането с „Гиъри“?
— Какво? Отде ти хрумна тази глупост?
Лицето й се изкриви и тя се разрева с глас, мъчейки се опипом да намери носна кърпичка, сетне се отказа и остави сълзите да си текат.
— Той ме измами! Измами ме! Онзи мръсен мошеник ме измами, изрита ме от играта. — Тя подсмръкна и добави замислено: — Всички вие ме измамихте… и ти най-много, Дани. След като бях толкова мила с теб.
И отново зарева с глас.
Реших, че еуфорионът не си струва парите. Или може би й доставяше удоволствие да плаче.
— Как те измами той, Бел?
— М-м? Ами, нали знаеш. Остави всичко на онова гадно свое изчадие… след всичките му обещания… след като се грижих за него, когато бе зле. А тя дори не бе негова родна дъщеря.
Това бе първата добра новина, която научих онази вечер. Очевидно Рики бе получила добро състояние, въпреки че преди това й бяха отнели моя пакет акции. И затова се върнах към главния въпрос.
— Бел, как се казваше бабата на Рики? И къде живееха?
— Кой къде е живеел?
— Бабата на Рики.
— Коя е Рики?
— Дъщерята на Майлс. Опитай се да си спомниш, Бел. Важно е.
Това я вбеси. Тя насочи показалец към мен и изписка:
— Знаех си те аз. Ти си бил влюбен в нея, това била работата. В оная гадна, малка крадла… тя и онази ужасна котка.
Усетих как при споменаването на Пийт ме залива вълна от гняв. Но се опитах да се сдържа. Само я хванах за раменете и я раздрусах леко.
— Стегни се, Бел. Искам да узная едно-единствено нещо. Къде живееха? Как адресираше Майлс писмата си до тях?
Тя се опита да ме ритне.
— Няма да разговарям с теб! Ти се държиш абсолютно гадно откакто дойде тук. — Сетне обаче сякаш изведнъж изтрезня и рече тихо: — Не знам. Името на бабата бе Ханекер или нещо подобно. Видях я само веднъж, в съда, когато дойдоха да изясняват въпросите, свързани със завещанието.
— Кога бе това?
— Веднага след като Майлс почина, разбира се.
— Кога почина Майлс, Бел?
Тя отново превключи.
— Искаш да узнаеш прекалено много. Гаден си като шериф… въпроси, въпроси, въпроси! — Сетне вдигна глава и рече умоляващо: — Нека забравим всичко и да си бъдем просто ние. Сега сме само аз и ти, скъпи… а животът все още е пред нас. Една жена на трийсет и девет още не е възрастна… Шулци казваше, че съм най-младото създание, което някога е виждал — а онзи дърт козел бе видял доста през живота си, можеш да бъдеш сигурен в това! Бихме могли да бъдем толкова щастливи, скъпи. Можем…
Търпението ми се бе изчерпало. Повече не ми се играеше на детектив.
— Трябва да вървя, Бел.
— Какво? Скъпи… Защо, още е толкова рано, цялата нощ е пред нас. Мислех си…
— Не ме интересува какво си си мислила. Трябва веднага да тръгвам.
— О, скъпи! Толкова съжалявам. Кога ще те видя отново? Утре? Ужасно съм заета, но ще отменя ангажиментите си и…
— Няма да се видим повече, Бел.
Тръгнах си.
И повече не я видях.
Веднага щом се върнах, взех гореща вана, търках се много и силно. Сетне седнах и се опитах да обмисля онова, което бях открил, ако изобщо бях открил нещо. Изглежда Бел смяташе, че името на бабата на Рики започва с „Х“, ако можеше да се вярва на отнесените й приказки, и че живеели в някакъв град в пустинята — в Аризона или може би в Калифорния. Е, тези данни навярно биха улеснили професионалните следотърсачи.
А може би — не. Във всеки случай това щеше да е мудно и скъпо дирене; най-добре ще е да изчакам, докато мога да си го позволя.
Знаех ли още нещо, което имаше значение?
Майлс бе починал (така твърдеше Бел) около 1972-а. Ако бе починал в този окръг, може би щях да открия датата само след неколкочасово дирене, а след това можех да потърся протоколите от съдебното дело за завещанието му… за което бе загатнала Бел. По този начин бих могъл да установя къде е живеела Рики тогава. Ако съдилищата изобщо пазеха подобни архиви. (Не знаех.) И дали изобщо щях да имам някаква полза от това, че щях да се върна двайсет и осем години назад и да открия градчето, където тя бе живяла толкова отдавна.
Ако изобщо имаше смисъл да търся жена, която щеше да е вече на четирийсет и една години и почти сигурно — омъжена и със семейство. Скапаната развалина, в която се бе превърнала Бел, ме бе разтърсила; започнах да осъзнавам, че трийсет години могат да означават доста. Не се боях, че порасналата Рики няма да е мила и добра… но дали изобщо щеше да ме помни? Е, предполагах, че няма да ме е забравила съвсем, но дали в съзнанието й нямаше да бъда някаква безлика персона — мъж, когото някога е наричала „Чичо Дани“ и който е имал хубав котарак?