Лунен танц
- Автор: Стюарт Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Вангелова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунен танц». Краткое содержание книги:
— Срещали ли сме го някога?
Фелън поклати глава.
— Не. И сега аз два пъти повече съжалявам. Знаех, че той има дете, но винаги съм мислил, че то е момче. Това обяснява много от нещата. Той умря преди няколко месеца. Сигурно тогава Лемур се е появил на сцената. Той би постъпил точно така.
— Ти пет пари не даваш за мъжа — каза Ханигън.
— Слабо казано. Значи, тя бяга от съпруга си, а не от строгия си баща. Никога не бих се досетил — промърмори Фелън, мислейки за гневните й, предизвикателни, но невинни очи и за устните й, които беше целувал само веднъж. — Как успя да научиш всичко това?
Ханигън, изглежда, доста се смути.
— Имам връзки — смутолеви той, без да дава подробности. — Приятели, семейство.
— Приятели и семейство, които знаят всичко за откраднатите диаманти.
Ханигън се усмихна. Усмивката му беше съвсем невинна.
— Предполагам, че Ваше благородие не иска да го отегчавам и с най-малките подробности. Достатъчно е да кажа, че при споменаването на обеците всичко излезе наяве. За тях е обявена награда, а когато нещата стигнат дотам да се избира между предаността и златото, мисля, решението лесно се взема. Лемур ще успее да проследи пътя на обеците и ще стигне дотук.
— Така ли мислиш? След като дори правосъдието не може да ни открие?
— Някои обстоятелства ни помогнаха. А и не ставаше въпрос за пари. Моето семейство наблюдава и се грижи за вас и вашия брат. Но избягалата наследничка и диамантените обеци ще усложнят нещата.
— Нима огромното семейство Ханигън държи правосъдието далеч от нас? — запита Фелън, силно изненадан.
Но очевидно Ханигън вече беше казал повече, отколкото желаеше. Той се изправи и взе празната чаша със себе си.
— Трябва да измия праха от пътуването от себе си — каза той, като смени темата, и Фелън разбра, че няма да измъкне нищо повече от него. Единствено Ханигън можеше да устои на решителността на Фелън. — Къде е момичето? В кухнята?
— Предполагам, че играе шах с Валериън — отговори Фелън. — Надявах се, че ще успея да ги държа далече един от друг, но съдбата е отредила друго.
Той внимателно подбра думите и тона, за да не издаде чувствата си. Надяваше се, че ще успее да заблуди най-добрия си приятел. Не вярваше особено в способността си да лъже, но си заслужаваше да опита.
— Да не би той вече да е решил, че е влюбен в нея? — попита Ханигън, който познаваше Валериън отдавна.
— Не съм сигурен. Предполагам, че все още е влюбен в Софи де Куинси, макар че се опитва да устои на изкушението. Ела да го видиш и ми кажи какво мислиш.
— Ще трябва — каза Ханигън. — Не искам тя да нарани нечие сърце.
— Сърцето на Валериън е много устойчиво. А и двамата знаем, че аз въобще нямам сърце, поне когато са замесени млади дами.
Ханигън не каза нито дума. Нямаше нужда. Присмехулната му физиономия казваше всичко необходимо.
— Не, не, не — каза Вал. — Вървиш като онзи проклет Пинуърт! Трябва да правиш по-широки крачки. Трябва да размахваш ръцете си напред-назад… но не прекалено! Ще преобърнеш мебелите!
Той седеше на малкия изящен диван, а полите на жълтата му копринена рокля падаха свободно около него. Лек кашмирен шал беше преметнат през раменете му, за да скрива мускулите на ръцете му, които, въпреки че бяха силни и можеха да се справят с всичко, сега си играеха с чаената чашка. Джулиет спря да върви и го изгледа критично.
— Разхождах се наоколо, облечена в момчешки дрехи, цели шест месеца и никой не забеляза. Мисля, че добре се справях. Поне по-добре от тебе, дето не знаеш как да държиш чаена чаша. Все едно държиш кофа с боклук. Първо се сипва млякото, глупаче, после — чаят и най-накрая — горещата вода. И не разливай всичко на масата, за бога! Жена на твоята възраст трябва да умее да сервира чай!
— Жена на моята възраст трябва да има слугиня, която да й сервира чая — сряза я Валериън.
Джулиет повдигна вежди.
— Интересно, в каква къща си пораснал? Слугинята внася подноса с чая в стаята, но господарката на къщата налива чая. Нима майка ти никога не ти е правила чай?
— Майка ми ми приготвяше чая в кухнята — отговори Валериън. — А ако пиех чай с майката на Фелън, тя сигурно щеше да сложи отрова в него.
— Нима нямате обща майка? — попита Джулиет, която беше престанала да върви из стаята и беше седнала на дивана до него с очарователна момчешка грация.
— Аз съм копелето в семейството — каза Валериън, който беше в добро настроение. — Майка ми беше слугиня, а баща ми беше господарят на имението.
— Ето защо твоят полубрат сега е лорд — проницателно отбеляза тя. — И така, ти си бил черната овца?