Белгарат — магьосникът
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивелин Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Белгарат — магьосникът». Краткое содержание книги:
— Аз лично не съм го видял с очите си — отвърна ми той. — Било е преди да се родя, но съм говорил с по-възрастните и те ми разказаха, че нараняването на земната плът разтърсило из основи планините около Пролгу. Отначало всички помислили, че това е просто някое по-силно земетресение, но УЛ извикал стария Горим при себе си и му разказал какво се е случило в Корим. Не след дълго зверовете започнали да нападат моите братя. Предишният Горим бил разкъсан от един елдрак — страховито създание.
Алдур въздъхна.
— Да — съгласи се той. — Ние с моите братя направихме голяма грешка, когато създадохме елдракина. Скърбя дълбоко за смъртта на вашия Горим.
Учителя беше длъжен да изкаже съболезнованията си, но той едва ли бе по-привързан към предишния Горим от мен самия.
— Аз не го познавах, Божествени — призна си улгосът с леко свиване на рамене. — Старите хора са ми разказвали, че земята още не била спряла да трепери, когато зверовете нападнали Пролгу. Дори дриадите подивели. Хората се скрили но къщите си, като мислели, че чудовищата няма да посмеят да пристъпят границите на свещения град, но се оказало, че грешат. Подивелите създания от планините преследвали хората дори из градските улици. Тогава УЛ показал на хората от моя народ пещерите.
— Пещерите — повтори замислено Алдур. — Разбира се. Дълго съм се чудил за значението на пещерите под Пролгу. Сега вече знам защо градът е бил построен върху тях. Чудех се също защо не мога да достигна до съзнанието на своя баща, след като Белгарат ми разказа за премеждията си из планините на Улго. Оказва се, че просто не съм търсил на вярното място. Прекланям се пред мъдростта на своя баща. Служителите на УЛ в безопасност ли са в тези пещери?
— Напълно, Божествени. Светият УЛ е поставил заклинание на входа на пещерите и чудовищата се боят да ни последват вътре. Ние живеем там откак земята бе наранена.
— Проклятието на твоя брат се е разнесло надалече, Учителю — каза мрачно Белсамбар. — Дори богобоязливите люде от Улго са усетили отровното му жило.
Лицето на Алдур помръкна.
— Тъй е, сине мой — съгласи се той. — Моят брат Торак ще трябва дълго да изкупва вината си.
— Неговите деца също, Учителю — добави Белсамбар. — Вината пада върху всички ангараки.
Де да се бях заслушал по-внимателно в думите на Белсамбар и да бях обърнал внимание на това колко празен е погледът му. Но вече бях свикнал да махвам с ръка на настроенията на нашия брат. Мистиката беше неговата стихия, а мистиците винаги са били малко странни хора.
— Моят Горим ми заръча да ти разкажа за случилото се в Улго — продължи нашият посетител. — Той те моли да предадеш тези сведения и на своите братя. Свещеният Улго вече не е безопасен за хората. Зверовете бродят из горите и разкъсват всичко живо, което се мерне пред очите им. Ние, улгосите, вече не стъпваме на повърхността. Живеем изцяло в пещерите, където сме в безопасност.
— Значи затова светлината ти причинява болка? — попитах го аз. — Ти си бил роден и отгледан кажи-речи в пълен мрак.
— Така е, древни Белгарат — отвърна ми той. За пръв път някой ме наричаше така. Дори мъничко се обидих. Все пак не бях чак толкова стар, нали?
— С това изпълних заръката на своя Горим — каза улгосът на моя Учител. — Сега с твоето позволение ще побързам да се върна в пещерите при моите братя, защото светлината на горния свят наистина ме мъчи неимоверно. Лъчите на слънцето се забиват като кинжали в очите ми.
— По-добре изчакай — посъветва го Учителя. — Нощта скоро ще се спусне и тогава ще можеш да поемеш по обратния път, защото онова, което за нас е мрак, за теб ще е просто малко по-мека светлина.
— Осланям се на думите ти, Божествени — съгласи се улгосът.
Нахранихме го. За да бъдем по-точни — близнаците го нахраниха. Белтира и Белкира просто не могат да оставят кое да е живо същество гладно.
Както и да е. Улгосът си тръгна след залез слънце и едва половин час по-късно аз осъзнах, че той дори не ни каза името си.
Двамата с Белсамбар пожелахме лека нощ на Учителя и после аз изпратих моя ангаракски брат до неговата кула.
— То продължава, Белгарат — каза ми Белсамбар тъжно.
— Кое продължава?
— Разпадането на света. Той никога вече няма да бъде същия.
— Така е открай време, Белсамбар. Светът се променя всеки ден. Всяка вечер умира някой, а на сутринта се ражда друг. Винаги е било така.
— Това са естествени промени, Белгарат. Онова, което се случва сега, е лошо, противоестествено.
— Мисля, че малко преувеличаваш, братко. И преди сме си имали неприятни моменти. Зимите понякога могат да станат доста тягостни, но в края на краищата пролетта винаги настъпва отново.