Гадателката

Поставих кафето му на ниската масичка пред него.

— Мислех, че си на смяна.

— Не… — Отпи от кафето, опари устната си и стреснато погледна чашата. После вдигна тъмните си очи към мен. — В смяната бяха включени повече хора от необходимото. Нямаха нужда от мен.

— Видът ти е такъв, че би трябвало да се прибереш вкъщи и да поспиш няколко часа.

— Реших, че не е зле да се отбия. На път ми е.

Изчаках го да продължи, без да казвам нищо.

— Исках да видя дали няма още новини.

— От последния час?

— Не… — Остави кафето на масичката. — Стигнах до идеята, че може да има нещо, което не си ми казал, когато се видяхме в „Лермонтов“.

— Защо си мислиш, че крия нещо от теб?

Не отговори. Отпих от кафето си и продължих да чакам мълчаливо. Имаше нещо почти зловещо в начина, по който Михаил Карпов ту ме поглеждаше, ту бързо навеждаше очи. Това беше младеж на ръба на някакво признание. Бях се срещал с достатъчно такива като него, за да се доверя на инстинкта си. Това, което не можех да отгатна, беше темата на неговата изповед. Понякога просто трябва да предразположиш свидетеля. Друг път нещата са като вадене на зъби.

— Това, което ми разказа тази сутрин за Фаня — продължих аз, — нещо не ми звучи убедително.

Разклати почти незабележимо глава. Много му се искаше да попита защо.

— Не искаш ли да знаеш защо?

— Разбира се. — Сниши глава между раменете си. — Да.

— За да стигнеш от хирургията до паркинга в предния двор, трябва да походиш доста. Поне няколко минути.

— Така е.

— Ти какво ми каза? Фаня знаела, че преди половин час Наталия е била на паркинга. Имала е нужда от съвет и е решила, че Наталия може още да е там и да разговаря с непознатия мъж. Най-малко половин час по-късно.

— Да.

— Не ти ли се струва, че това е странно предположение? По-нормално би било да допусне, че Наталия се е върнала в кабинета си или е на визитация при пациент в реанимацията.

— Но я е нямало там — отвърна той. — Продължавала да седи в колата.

— И след като Фаня е извървяла толкова път от хирургическото отделение, за да се посъветва с нея и я намерила там, какво е направила?

Не ми отговори.

— Отишла ли е направо при нея и попитала ли я е нещо? Не. Обърнала се е и пак влязла в болницата. Какво ти говори това, Михаил?

— Не знам — отговори той притеснено. — Не бях се замислял над случката от такава гледна точка.

— Това ме навежда на мисълта, Михаил, че Фаня е излязла отпред не толкова с цел да търси Наталия, колкото да провери дали тя още разговаря с тайнствения мъж.

Вдигна чашата с кафето към устните си и този път успя да отпие голяма глътка — и да избегне погледа ми.

— Според мен това, което е интересувало Фаня в петък следобед, е кой е бил в камката с Наталия — добавих аз.

Причината започваше да ми се изяснява. Бавно — вече се бях примирил, че не съм особено съобразителен. Не притежавах усета на един Дронски, нито пък злобния хъс на един Рой Ролкин. Умишлено не побързах да продължа мисълта си. Самият аз почти изпитах притеснението на Михаил. След малко той се видя принуден да надигне глава. Опита се да свие пренебрежително рамене, но успя само да потръпне, в резултат на което разля кафе върху масичката. Погледна надолу, избърса капката с ръкав и отново вдигна широко отворените си тъмни очи към мен.