Пещерите на съкровищата
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кругер Милованов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пещерите на съкровищата». Краткое содержание книги:
Едва се нахранихме и запалихме лулите си, в гората се разнесе страшен рев, сякаш земята се разтърси.
Фоулата скочи на крака и каза с разтреперан глас:
— Лъв!
— И не е далече — каза Гагул насмешливо. — Усетил е миризмата на белите хора и иска да види дали тяхното месо е по-сладко от негърското.
— Ба! — възрази генуезецът и бързо се хвана за пушката. — Бялото месо се пази от огнените тръби.
— Ще видим дали лъвът ще се изплаши — добави Гагул.
Втори рев, по-страшен и по-близък от първия, отекна заплашително сред гората.
— Като че иде право към нас? — попита Гуд.
— Трябва да е гладен — казах аз.
В този момент Фоулата се наведе към мен и ми каза:
— Старата вещица го вика.
Вместо да му отговоря, аз скочих с пушка в ръка и отидох към края на гората, придружен от генуезеца.
Огледах наляво и надясно, но не ми се удаде да открия опасния съсед.
— Къде ли се е скрил? — попита господин Фалконе. — Бих искал да го видя и да му пратя един куршум за спомен.
— Ще се опита да ни изненада — отвърнах. — Тези животни са по-умни, отколкото ги смятат. Ако не са ранени или много изгладнели, не се осмеляват да нападнат човека.
— Тогава ще чака да легнем.
— Възможно е — отвърнах аз.
— Това никак не ми харесва.
— Нито на мен.
— Искате ли да го предизвикаме?
— Така ще бъде най-добре.
— Само да се покаже…
— С това се заемам аз.
В този момент Гуд дойде при нас да ни попита какво мислим да правим.
— Вие останете да пазите лагера — му отвърнах аз, — а ние ще се заемем с този гладник.
После се обърнах към генуезеца и му казах:
— Следвайте ме безшумно, господин Фалконе.
Започнахме да се промъкваме по края на гъсталаците от мимози, които бяха твърде бодливи и образуваха истински горички.
Като изминахме двеста крачки, направих знак на приятеля ми да не се движи. След туй долепих ухо до земята и се вслушах внимателно.
— Чуваш ли нещо? — попита господин Фалконе.
— Да — отвърнах аз. — Лъвът иде насам.
В този момент една топла струя въздух донесе до нас неприятната миризма на диво животно.
— Приятелят ни вече се усеща — казах аз.
— Далече ли е? — попита генуезецът.
— Струва ми се, че не.
Забелязахме вдясно от нас едно голямо дърво и се отправихме към него, за да се скрием зад огромния му дънер.
Тъкмо стигнахме и откъм лагера се зачуха викове. Фоулата и старата вещица бяха ужасени.
— Велики Боже! Какво става? — попита генуезецът и скочи на крака. — Дали някой друг лъв не ги е нападнал?
— Да се върнем — казах аз.
Тъкмо се готвехме да напуснем дървото, когато на не повече от тридесет крачки от нас сред мрака блеснаха две светли, искрящи точки.
— Да бягаме! — викнах аз.
Но вместо да ме послуша, генуезецът опря карабината на рамо и спокойно се прицели нататък.
— Бягайте! — повторих.
Изведнъж храстите се размърдаха и един грамаден лъв с гъста, настръхнала грива се изпречи пред нас, надавайки страхотни като гръмотевица ревове.
Беше приклекнал, сякаш дебнеше да се хвърли върху ни, и шибаше нетърпеливо хълбоците си с опашка.
Аз също се бях прицелил, но генуезецът ме превари и стреля. Димният облак още не се бе разпръснал, когато и двамата бяхме грубо повалени на земята.
Лъвът, може би само ранен, се бе спуснал върху нас и ни блъсна така силно, че се катурнахме нагоре с краката. За щастие, вместо да се спре и да започне да действува със страшните си лапи, той изчезна веднага, скривайки се в гората.
— Да бягаме, господин Фалконе! — викнах аз, ставайки. — Върне ли се, няма да ни остави живи.
Напуснахме бързо дървото и се насочихме към лагера, като от време на време се обръщахме и поглеждахме дали звярът не ни преследва.
По средата на пътя срещнахме Гуд, който бе чул ревовете и гърмежа и бързаше да ни помогне, като смяташе, че сме в опасност.
— Убихте ли го? — попита той развълнувано.
— Не.
— Ранени ли сте?
— Не. Но се отървахме по чудо. Бяхме нападнати и повалени на земята. А с вас какво става? Чухме виковете на Фоулата и на вещицата.
— Близо до лагера се появи още един лъв, но веднага избяга, може би изплашен от огъня.
— Да побързаме към лагера и да запалим още огньове — казах аз. — Дивите животни трудно се решават да приближат пламъците. Можете да вярвате на стария ловец.
Почти тичешком стигнахме палатката. Гагул трепереше от страх. Фоулата се пазеше с щита си и размахваше копие в ръка.
Тъй като имаше опасност от нови нападения от страна на лъвовете, всички се заехме да събираме клони и суха трева и така запалихме около палатката три нови огъня.