Цитаделата
- Автор: Кронин Арчибалд Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кръстан Дянков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Цитаделата». Краткое содержание книги:
Авторът, Арчибалд Джоузеф Кронин, е роден на 19 юли 1896 г. в Кардрос и след като завършва медицина в Глазгоу (Шотландия), в продължение на година работи като лекар. През Първата световна война той е бордови лекар; после практикува в болница за инвалиди от войната, а след това, отново като корабен лекар, стига до Индия, за да се върне пак в Англия и няколко години да работи като лекар-санитар в рудничарските селища на Южен Уелс, където, също като своя Андрю Менсън, се подготвя и получава учена степен. Известно време той е лекар в Лондон, но поради заболяване се отказва от своята професия и от 1930 г. напълно се отдава на писане. След Втората световна война Кронин дълго време живее в Съединените щати. Творчеството на Кронин е характерно преди всичко с постоянния си типаж — това са лекари: Венър, Менсън, Шенън. И ако днес, макар и не съгласно строгите класификации на литературознанието, говорим за „лекарски роман“, имаме предвид най-вече романите на Кронин. Повечето от тях се състоят от една и съща хуманна тъкан: човечността сред хората и отговорността пред себеподобния. Кронин е буржоазен писател, но може би тъкмо затова книгите му носят непогрешим историко-документален елемент — те показват буржоазния бит на Англия, неговите противоречия и проблеми, макар и понякога несъществени и периферийни. Кронин воюва с еснафщината и пошлостта, с егоизма и самодоволството. В литературните си прийоми той не винаги следва известната рецепта на класическия социално-критичен роман — при него събитията понякога се обуславят от чистата случайност (както на много места в „Цитаделата“); той допуска все пак съществуването на разумни личности сред върхушката на един или друг обществен слой (Робърт Аби в „Цитаделата“), които само от добра воля могат понякога да изменят хода на събитията. Но независимо от това Кронин пише, черпейки своите теми от действителността, пише честно, с искрени симпатии към обикновения човек. Ето защо творчеството му, без да блести с особени амбиции, е реалистично и най-вече убедително. Кронин е писал романи, повести и пиеси. В хронологичен ред те са: „Замъкът на шапкаря“ (1931), „Три живота“ (1932), „Големите Канарски острови“ (1933), „Звездите гледат отгоре“ (1935), „Цитаделата“ (1937), „Ключовете на царството“ (1941), „Младите години“ (1944), „Пътят на доктор Шенън“ (1948), „Испанският градинар“ (1950), „Приключения в два свята“ (1952), „Вън от тук“ (1953), „Гробът на кръстоносеца“ или „Нещо красиво“ (1956), „Дървото на Юда“ (1961).
— Вижте какво, сестра — каза Андрю. — Кароновото масло може би си е съвсем добро за себе си. Но тук има голяма опасност от контракция — той сви лакътя й, за да й покаже. — Ето защо искам да опитате моята превръзка.
— Никога не съм чувала за това лекарство. Старият доктор Ъркюхарт не го използва. И точно това казах на господин Еванс. Не ща да имам нищо общо с модните приумици на някой си, който е дошъл преди по-малко от седмица!
Андрю почувства, че устата му пресъхва. Почувства страх и болка при мисълта за нови неприятности, за всички последици от тази сцена, защото със сестрата, която обикаляше от къща на къща и навсякъде разправяше какво мисли, беше опасно да се караш. Но не можеше, не смееше да рискува ръката на своя пациент с това древно лекарство.
Той тихо каза:
— Ако не желаете да правите превръзката, сестра, аз ще идвам сутрин и вечер и ще я правя сам.
— Правете каквото искате, не ме интересува — заяви сестра Лойд, а в очите й блесна влага. — Надявам се, че Том Еванс ще ги преживее тези превръзки.
Следващата минута тя изхвърча от къщата.
При пълно мълчание Андрю още веднъж махна превръзката. Почти половин час той търпеливо промиваше и се грижеше за повредената ръка. Когато си тръгна, обеща да дойде пак в девет часа вечерта.
Същата вечер, когато влезе в кабинета си, първият посетител беше госпожа Еванс. Лицето й беше бледо, а тъмните й уплашени очи избягваха да го погледнат.
— Не искам да ви безпокоя, докторе — смънка тя, — но може ли да ми дадете картата на Том?
Вълна от безпомощност заля Андрю. Надигна се и без да каже дума, потърси картата на Том Еванс и я подаде.
— Нали разбирате, докторе, вие… вие вече няма да идвате!
Неуверено той каза:
— Разбирам, госпожо Еванс. — А когато тя тръгна към вратата, той я попита — беше длъжен да я попита: — Пак ли кароновото масло?
Тя, преглътна, кимна и излезе.
След приемните часове Андрю, които обикновено се връщаше в къщи колкото може по-бързо, този път уморено тръгна към „Вейл вю“. Победа, мислеше си той горчиво, за научния метод! И отново, честен ли съм или съм просто непохватен? Непохватен и тъп, тъп и непохватен!
По време на вечерята беше много мълчалив. Но след това в дневната, сега удобно наредена, когато седнаха с Кристин на кушетката пред веселия огън, сложи глава на нежните й млади гърди.
— О, мила — изпъшка той. — Такава каша забърках от самото начало!
И докато тя го успокояваше, като леко го галеше по челото, той усети как в очите му парят сълзи.
Глава шеста
Зимата дойде рано и неочаквано, с много сняг. Въпреки че беше само средата на октомври, Аберлоу се намираше така високо, че силен и остър студ скова града, кажи-речи, преди да са окапали листата. Снегът падна тихо през нощта на меки, хвърчащи снежинки и Кристин и Андрю се събудиха сред една голяма блестяща белота. Едно стадо планински понита бе минала през дупката на счупената дървена ограда на къщата и бе подирило подслон около задната врата. По широките, обрасли с твърда трева плата около Аберлоу, скитаха много от тези тъмни диви малки същества, които бягаха, щом ги доближаваше човек. Но паднеше ли сняг, гладът ги караше да идват до покрайнините на града.
Кристин им даваше храна цяла зима. Отначало те се дърпаха, недоверчиви и страхливи, но накрая започнаха да ядат от ръката й. Тя особено се сприятели с едно от тях, най-малкото, черно, с пъстра грива и дяволити очи, което нарекоха Черньо.
Понитата бяха готови да ядат всякаква храна, парчета хляб, остатъци от картофи и ябълки и дори портокалови кори. Веднъж на шега Андрю предложи на Черньо празна кибритена кутия. Черньо я сдъвка, после се облиза като чревоугодник, ял торта. Въпреки че бяха бедни и трябваше да понасят много неща, Кристин и Андрю познаваха щастието. Андрю имаше само няколко пенса в джобовете си, но дългът към Фондацията беше почти уреден, мебелите постепенно се изплащаха. При всичката си на пръв поглед крехкост и неопитност Кристин притежаваше едно характерно качество на йоркширските жени: беше домакиня. Само с помощта на едно момиче, на име Джени, миньорска дъщеря от задната улица, която идваше всеки ден срещу няколко шилинга седмично, тя успяваше да поддържа къщата тъй, че да свети от чистота. И макар четири от стаите да бяха останали голи и дискретно заключени, „Вейл вю“ се превърна в дом. Когато Андрю се връщаше изморен, почти смазан от дългия ден, тя слагаше на масата топло ядене, което бързо го ободряваше.