Сто години самота
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румен Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сто години самота». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
Всъщност не смееха да изпълнят присъдата. Бунтовността на селището накара военните да мислят, че разстрелването на полковник Аурелиано Буендия ще има сериозни политически последици не само в Макондо, но и по цялата тресавищна област, тъй че се допитаха до властите в столицата на провинцията. Събота вечерта, докато чакаха отговора, капитан Роке Карнисеро отиде с други офицери в дюкяна на Катарино. Само една жена, почти притисната със заплахи, дръзна да го заведе в стаята си.
— Не искат да лягат с мъж, за когото знаят, че ще умре — призна му тя. — Никой не знае как ще стане, но всичко живо вика, че офицерът, който застреля полковник Аурелиано Буендия, и всички войници от взвода един по един рано или късно без друго ще бъдат убити, ако и да се крият на край света.
Капитан Роке Карнисеро сподели това с другите офицери и те го споделиха с вишестоящите началници. В неделя, макар никой да не беше го разкрил чистосърдечно, макар че никакво военно действие не бе смутило напрегнатото спокойствие на онези дни, цялото селище знаеше, че офицерите са готови с всякакви предлози да избягнат отговорността за разстрела. С пощата в понеделник дойде официалната заповед: присъдата да се приведе в изпълнение в двайсет и четири часов срок. Същата нощ офицерите пъхнаха в една фуражка седем листчета с имената си и безмилостната участ на капитан Роке Карнисеро го посочи с печелившето листче.
— От лошия късмет отърване няма — каза той с дълбока горчивина. — Кучи син се родих и кучи син ще си умра. — В пет часа сутринта избра чрез жребий взвода, строи го в двора и разбуди осъдения със знаменателните думи:
Да вървим, Буендия — каза му той. — Дойде ни часът.
— Значи това било — отвърна полковникът. — Сънувах, че са ми се пукнали слепите циреи.
Ребека Буендия ставаше в три часа през нощта, откак узна, че Аурелиано ще бъде разстрелян. Стоеше на тъмно в спалнята и наблюдаваше през открехнатия прозорец гробищния зид, а леглото, където стоеше, се тресеше от хърканията на Хосе-Аркадио. Чака цяла седмица със същото затаено упорство, с което едно време чакаше писмата на Пиетро Креспи.
— Няма да го разстрелят така — казваше й Хосе-Аркадио. — Ще го разстрелят посред нощ в казармата, та да не узнае никой кой е строил взвода, и ще го заровят на самото място.
Ребека продължи да чака.
— Толкова са тъпи, че ще го застрелят тука — казваше тя. Беше тъй уверена, че бе предвидила как ще отвори вратата да му махне с ръка за сбогом.
— Няма да го доведат по улицата — настояваше Хосе-Аркадио — само с шест уплашени войника, щом знаят, че хората са решени на всичко.
Безразлична към логиката на мъжа си, Ребека все тъй стоеше на прозореца.
— Ще видиш какви тъпаци са — казваше тя.
Във вторник в пет часа сутринта Хосе-Аркадио бе изпил кафето и пуснал кучетата, когато Ребека затвори прозореца и се хвана за предния край на леглото да не падне. „Водят го, ей там — въздъхна тя. — Колко е красив така!“ Хосе-Аркадио надзърна през прозореца и го видя треперещ в утринната яснота, с някакви панталони, които на младини бяха негови. Стоеше вече гърбом към зида, подпрял длани на кръста, защото пламтящите възли под мишниците не му позволяваха да отпусне ръце. „Толкоз бъхтене — мърмореше полковник Аурелиано Буендия. — Толкоз бъхтене и да ме убият шестима педеруги, без да мога нищо да направя!“ Повтаряше го с такъв бяс, че изглеждаше почти вдъхновение, и капитан Роке Карнисеро се разчувствува, защото помисли, че се моли. Когато взводът се прицели в него, яростта се беше материализирала в някакво лепкаво и горчиво вещество, от което езикът му изтръпна и го принуди да затвори очи. Тогава изчезна алуминиевото сияние на разсъмването и той отново се видя съвсем малък, с къси панталонки и панделка на врата, видя баща си в един дивен подиробед, да го води към вътрешността на палатката, и видя леда. Когато чу вика, помисли, че това е последната заповед към взвода. Отвори очи с любопитство, от което тръпки го побиха, очаквайки да се намери в нажеженото прелитане на куршумите, но намери само капитан Роке Карнисеро с вдигнати ръце и Хосе-Аркадио прекосяващ улицата със страхотната двуцевка, готова за стрелба.