Децата на Хурин
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл, Толкин Кристофер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Децата на Хурин». Краткое содержание книги:
През ония далечни времена първият Мрачен владетел Моргот живеел далече на север в титаничната си крепост Ангбанд, наречена Железния ад, и трагедията на Турин и неговата сестра Ниенор се развива в сянката на страха от Ангбанд и войната, разпалена от Моргот срещу земите и тайните градове на елфите.
Техният кратък и страстен живот е белязан от първичната ненавист на Моргот към тях, защото са деца на Хурин — човекът, дръзнал да се опълчи и да му се присмее в лицето. Срещу тях Моргот праща най-страховития си слуга Глаурунг, могъщ дух във формата на чудовищен огнен дракон. В тази история за жестоки нашествия и бягства, за горски укрития и гонитби, за съпротива и гаснеща надежда, Мрачният владетел и драконът излизат на сцената като ярки и страховити образи. Коварният и насмешлив Глаурунг изкривява съдбата на Турин и Ниенор чрез убийствено лукави и злостни лъжи, за да се изпълни прокобата на Моргот.
Глава XII
Завръщането на Турин в Дор-ломин
Накрая, изнурен от бързането и дългия път (защото бил изминал над четирийсет левги без нито миг отдих), с първите зимни слани Турин стигнал до Ивринските езера, що някога му дарили изцеление. Ала сега те били просто замръзнало мочурище и вече не можел да пие от тях.
Оттам стигнал до проходите за Дор-ломин. От Севера идвали снегове и лют студ, та пътищата били опасни и тежки. Макар да бил минал по тази пътека преди цели двайсет и три години, тя оставала отпечатана в сърцето му — толкоз болка и скръб усещал при всяка крачка подир раздялата с Морвен. Тъй най-сетне се завърнал в страната на своето детство. Безрадостна и пуста изглеждала тя сега, а рядко срещаните хора били груби и негостоприемни; говорели недодялания език на източните пришълци, а древното слово оставяли само за робите и враговете. Затуй Турин вървял предпазливо и безмълвно, с ниско спусната качулка и накрая стигнал до дома, що търсел. Пуст и мрачен бил той и наоколо нямало жива душа; защото Морвен била избягала, а пришълецът Брода (онзи, който насила взел за съпруга Хуриновата сродница Аерин) разграбил дома й, взимайки всички слуги и каквото било останало от имуществото. Дворецът на Брода се издигал най-близо до стария дом на Хурин и изтощен от дългия път и скръбта, Турин се отправил нататък да дири подслон; и наистина го намерил, понеже Аерин все още се мъчела да поддържа старото гостоприемство. Настанили Турин край огъня заедно със слугите и неколцина скитници, мрачни и дрипави като него; и той запитал какво ново има по този край.
При тия слова всички замлъкнали и някои се отдръпнали, като поглеждали боязливо странника. Ала един стар скитник с патерица рекъл:
— Ако трябва да говориш на стария език, добри човече, говори го по-тихо и не питай за новини. Нима желаеш да бъдеш пребит като бунтар или обесен като шпионин? Защото, както те гледам, може да си и едното, и другото. А туй значи — добавил той шепнешком, свеждайки глава към ухото на Турин, — че си от нявгашните благородници, що дойдоха тук заедно с Хадор в златните дни, преди да настанат вълчите времена. Има сред нас и такива, макар че днес са жалки просяци или роби и без добрината на господарката Аерин никога не биха видели огън и топла вечеря. Откъде идваш и какви вести дириш?
— Имаше една господарка на име Морвен — отговорил Турин. — Преди много години живях в нейния дом. След дълго скиталчество пак наминах там да подиря подслон, ала не заварих ни огън, ни люде.
— Тъй е повече от година — отвърнал старецът. — Ала и люде, и огън се срещаха рядко в този дом още от времето на жестоката война; защото, както навярно знаеш, тя беше от древния народ — вдовица на нашия господар Хурин, син Галдоров. Не посмяха да я докоснат обаче, защото им вдъхваше страх; прекрасна и горда бе като кралица, преди скръбта да помрачи лика й. Вещица я наричаха и страняха от нея. Вещица — на новия език туй значи „приятелка на елфите“. Но въпреки страха я ограбиха. Двете с дъщеря й щяха да гладуват, ако не беше господарката Аерин. Казват, че тя им помагала тайно и затуй често търпяла побоища от своя натрапен съпруг, грубиянина Брода.
— Значи повече от година — рекъл Турин. — Мъртви ли са, или поробени? Или може би орки са ги нападнали?
— Никой не знае със сигурност — отговорил старецът. — Но тя изчезна с дъщеря си; а Брода ограби каквото беше останало. Даже кучетата прибра, а слугите пороби, само неколцина тръгнаха по просия като мен. Дълги години съм служил на нея и на благородния господар. Садор Хромия ми е името — някога една проклета секира ме лиши от крак сред горите, инак днес и аз щях да лежа във Великата могила. Добре си спомням деня, когато отпратиха Хуриновото момче и колко плака то тогава; а сетне дълго рида и тя. Казват, че заминало за Потайното кралство. — При тия думи старецът прехапал език, огледал Турин подозрително и добавил: — Изкуфял съм вече и дрънкам глупости добри човече. Не ми обръщай внимание! Но макар че е приятно да си побъбря с човек, що говори древния език както в добрите времена, днешните дни са тежки и трябва да внимаваме. Не всички красиви слова идват от чисто сърце.
— Вярно — рекъл Турин. — Мрачно е сърцето ми. Ала ако се боиш, че съм шпионин на Севера или Изтока, значи не си помъдрял за тия дълги години, Садор Лабадал.
Старецът го погледнал втрещено; сетне продумал с треперещ глас:
— Ела навън! Там е студено, но безопасно. Ти говориш прекалено високо, а аз твърде много в този дом на пришълците.