Францисканският заговор

Отшелникът би искал да съчувства повече на загубата на младата жена, преживяна при смъртта на братовчедка й, ала яростта от поведението й гореше тъй пламенно в гърдите му, че поглъщаше всяко състрадание и съчувствие. Напомни си, че самата Амата е все още почти дете, малко по-голяма от Енрико, но разумните доводи не помагаха. Отвътре му напираше да изкрещи. Да заридае — за мъртвото момче, за Якопоне и изгубената му Вана, за Амата — за всички хора, които драпаха тъй яростно и отчаяно към Страшния съд. И над собствената си прибързаност. Събитията от тази тягостна нощ нямаше да се случат, ако не бе допуснал да бъде въвлечен в лабиринта на Леовите тайни, ако си бе останал в горската колиба. Chi non fa, non falla, обичаше да казва здраво стъпилият на земята баща на Розана. Който не опитва, не греши.

Но ето че сега двамата с Якопоне трябваше да понесат най-тежките последствия от неговия избор. И да се освободят от тялото на Енрико.

Той потупа каещия се по гърба.

— Хайде, приятелю. Да изпълним дълга си. — Опита се да го каже делово, като поне за миг загърби мъката, помрачила духа му. — Момчето трябва да бъде погребано в „Сакро Конвенто“. Монасите ще уведомят семейството му.

Двамата мъже вдигнаха носилката и продължиха нататък; по нанадолнището по-високият Якопоне тръгна отпред. Пътеката към града се гушеше под тунел от дървета, където бе толкова мрачно, че Конрад имаше чувството, че са попаднали в някоя от подземните галерии в отвъдния свят. Във въображението му гъсталакът избуя в прословутото растение асфодел, просмукано от черната отрова, капеща от пастта на триглавия Цербер — растението, от което магьосници приготвят смъртоносни еликсири. Подобно на древния певец Орфей с неговата лира, те се спускаха дълбоко в недрата на Хадес в търсене на изгубената… на кого?

Легендарният певец поне е имал своята Евридика — неговото основание да се възправи срещу ужасните препятствия; докато Конрад не се стремеше към конкретна цел — най-много да подири няколко неясни отговора. И въпреки това имаше чувството, че е тласкан неизбежно към катастрофата на личната си трагедия.

Отшелникът се тревожеше и за кльощавия певец, който се тътрузеше по пътеката пред него. След разпалената си реч на площада Якопоне бе потънал в упорита и смущаваща меланхолия, от която излезе само за кратко, колкото да противодейства на нападението в пещерата. Какво ли щеше да стане с него, след като пристигнат в Асизи? Ако градът го приеме за каещ се грешник, няма да му се случи нищо лошо; но ако го сметнат за луд, спрямо него щяха да бъдат приложени същите закони, които се отнасяха и за прокажените, дръзнали да пристъпят отвътре на градските стени. Щяха да го замерят с камъни — най-малко. Както всеки малчуган в Губио знаеше.