Ще те открия някой ден

— Ти си студен негодник — изрече тя и хубавото й лице се изкриви в презрителна усмивка. — Върви си. Напусни още в този миг! Сигурна съм, че е вредно за бебето, което нося, да се ядосвам толкова.

Деймън се подчини с подигравателен поклон и напусна парфюмираната атмосфера на спалнята, като се питаше какво ли е намирал преди в Полин.

Решил, че е време да се срещне с двама управители относно различни негови имоти, Деймън се метна в каретата си и каза на кочияша да го откара до лондонския му дом. Не искаше да закъснява, защото винаги се бе гордял с точността и отговорността си — качества, които неговият баща, обременен от манията за хазарт, никога не бе притежавал. Въпреки че се опитваше да държи съзнанието си будно за предстоящата работа, мислите за Полин и бременността й непрекъснато му се натрапваха.

Деймън вярваше на инстинктите си, които му подсказваха, че „бебето“ е просто измислица, за да го впримчи… но трябваше да допусне и възможността, че Полин може да казва истината.

Деймън въздъхна и разтърка отегчено очи.

— Няма никакво бебе — избъбри той със смесица от надежда и безизходица. — Тя лъже… така изглежда.

Когато пристигна вкъщи и влезе през главния вход, икономът го уведоми, че управителите вече го чакат в библиотеката.

— Добре — отсече рязко Деймън. — Поднеси им чай и сандвичи. Очаквам срещата да не продължи дълго.

— Да, милорд, но… — Икономът посегна към един малък сребърен поднос със запечатана бележка на него. — Може би ще пожелаете да прочетете това. Получи се преди малко, донесе го един човек, който много бързаше.