Град от кости

„Дневната“ беше с размерите и величествеността на катедрала със седемметровия си таван с открит гредоред. Високо в източната стена бяха вградени три стъклописа — изгрев на слънце, градина и лунен изгрев. На противоположната стена имаше шест плъзгащи се врати, разкриващи зеленината на игрище за голф. В стаята бяха подредени две отделни мебелировки, сякаш с идеята за приютяване на две различни групи хора едновременно.

В средата на едно кремаво канапе се беше настанила русокоса жена с напрегнато изражение. Бледосините й очи проследиха влизането на двамата мъже и първоначалното им стъписване от размерите на стаята.

— Госпожа Уотърс? — започна Бош. — Аз съм детектив Бош, а това е детектив Едгар. Ние сме от полицейското управление на Лос Анжелис.

Той подаде ръката си и жената я пое, но без да се здрависа. Просто я докосна за момент, преди да докосне по същия начин протегнатата ръка на Едгар. Свидетелството за раждане твърдеше, че е на петдесет и шест. Изглеждаше почти десет години по-млада. Гладката кожа със загар беше нагледно доказателство за чудесата, на които е способна съвременната медицинска козметика.

— Моля, седнете — каза тя. — Не мога да ви опиша колко неудобно е усещането, че колата ви е пред къщата ми. Изглежда, дискретността не е част от рицарското възпитание, що се отнася до полицията на Лос Анжелис. Бош се усмихна.

— Неудобство е и за нас, госпожо Уотърс, но шефовете ни предоставят само такива коли.

— За какво става дума? Охраната ми каза, че сте имали съдебна заповед. Мога ли да я видя?

Бош седна на канапето точно срещу нейното. Двете канапета бяха разделени от черна масичка със златни инкрустации.

— Сигурно съм бил разбран неправилно. Казах на пазача, че бихме могли да поискаме съдебна заповед, ако откажете да ни видите.

— Разбира се, че не ви е разбрал правилно — отвърна тя с тон, пропит от ирония. — За какво желаете да ме видите?

— Трябва да ви зададем няколко въпроса за съпруга ви.

— Съпругът ми е мъртъв от пет години. Освен това той рядко ходеше до Лос Анжелис.

— За първия ви съпруг, госпожо Делакроа. Самюъл Делакроа. Трябва да поговорим и за децата ви.

В очите й се изписа предпазливост.

— Н-не съм ги виждала и чувала от години. Почти тридесет години.

— Откакто един ден сте излезли за лекарство за сина си и сте забравили да се приберете вкъщи — намеси се Едгар.

Жената го погледна, сякаш я беше зашлевил.

— Кой ви каза това?

— Госпожо Уотърс — каза Бош, — искам първо аз да си задам въпросите и после да минем към вашите.

— Не разбирам. Как ме открихте? С какво се занимавате? Защо сте тук? — С всеки следващ въпрос гласът й се извисяваше. Ненадейно в грижливо подреденото й настояще нахлуваше живот, който беше загърбила преди трийсет години.

— Ние сме следователи по убийства, госпожо. Работим по случай, в който може би е замесен съпругът ви. Ние…

— Той не ми е съпруг. Разведох се с него преди повече от двайсет и пет години. Това е лудост — идвате тук да разпитвате за човек, когото отдавна не познавам и за когото дори не знам дали е жив. Мисля, че трябва да си тръгвате. Настоявам да си тръгнете веднага.