Аз съм легенда
- Автор: Матисън Ричард
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Найденов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Аз съм легенда». Краткое содержание книги:
Окован във веригите на собственото си съществуване, Робърт Невил се е превърнал в жив мъртвец, но много по-богат душевно и изтънчен емоционално от редица други мъртъвци. В търсене на Корените на Злото този самотник дълбае неуморно миналото на човечеството, на собствените си кошмари, откъдето извира сатанинския ужас, сблъсъка с неведомите Сили на Мрака и със Смъртта. Но Смъртта не е ли всъщност алтернатива на живота, едно друго измерение на тленното, макар и под формата на легенда?
„Аз съм легенда“ — една прекрасна и мрачна история за съвременния вампиризъм, която ще ни накара да повярваме в невероятното и да останем очаровани от срещата ни в Зоната на Здрача…
— Благодаря… — успя да простене.
Тя приседна на края на кревата, загледа го със странно изражение, в което, още по-странно, безразличието като че ли се бореше със симпатията.
— Не ми повярвахте, нали? — запита го.
Костваше му неимоверно усилие да й отговори.
— Напротив… повярвах ви.
— Тогава защо не избягахте?
— Не… Не можах. Опитах… На няколко пъти опитвах. Но не можах да го направя. Явно твърде много съм се привързал към моя дом… То е като… като навика… Като вродения навик да се живее…
Очите му се преобърнаха. Тя отново попи с кърпичка челото му.
— Вече е прекалено късно — каза му. — Знаете го, нали!
Той опита да се усмихне, но нищо не се получи.
— Защо им оказахте съпротива? Те бяха получили заповед да ви заловят жив, нищо повече. Ако не бяхте стреляли, ако не бяхте убили, те нямаше да ви наранят.
— Има ли някаква разлика?… — шепотът му се превърна в стенание.
Болката го накара да затвори очи. Когато отново ги отвори, Рут не бе мръднала. Измъчена усмивка се прокрадна на устните му.
— Прекрасно е вашето… ново общество — изрече й. — Какви са тези… гангстери, дето дойдоха да ме арестуват? Това ли са вашите… съдии?
Очите на Рут останаха студени, безразлични. Нищо не трепна у нея.
„Променила се е…“ — помисли си той неочаквано. Погледът й бе придобил известна пронизителност и твърдост.
— Зараждащите се общества са винаги примитивни — обясни му тя. — Би трябвало да го знаете. В известен смисъл ние сме като революционна партия, завзела със сила властта. А насилието е неизбежно. Това също знаете, защото и вие сте убивал. При това често.
— Единствено, за да… оцелея.
— И ние убиваме поради същата причина — продължи тя спокойно. — Убиваме, за да оцелеем. Не можем да оставим Мъртвите да бъдат измежду Живите. Техният мозък е гангренясал, отдавна разложен. Водят се единствено от инстинкта си. Те имат една-единствена цел. Затова трябва да бъдат унищожени. Както и онзи, който е избивал и Мъртви, и Живи — знаете…
Той въздъхна, разкъсан наново от болката — още по-остра, още по-изгаряща.
„Няма ли най-сетне всичко да свърши — прокрадна се смътно в съзнанието му. — Нима краят е толкова мъчителен?… Не мога повече да издържам!“
Смъртта вече не го плашеше. Не знаеше защо, но беше престанал да се бои от нея. Дори напротив — очакваше я като избавление.
Погледна Рут и промълви:
— Да бяхте видели лицата им, когато… убиваха… Харесва им, изпитват някакво сатанинско доволство…
Рут остана каменна.
„Колко се е променила!…“ — повтори си Невил.
— А вие някога виждали ли сте вашето лице, докато убивахте? — запита го на свой ред, като за сетен път попи потта от челото му. — Защото аз съм ви виждала… спомняте ли си? Бях ужасена. Нищо, че в онзи момент вие не смятахте да ме убивате, вие просто ме преследвахте…
Той отново затвори очи.
„Защо въобще я слушам? — запита се. — Тя вече не мисли с разум и чувства, тя вече не може да мисли с разум и чувства! Отдала се е тялом и духом на тази нова диващина…“
— Може би сте забелязали някакъв изблик на задоволство върху лицата им — продължаваше тя. — В това няма нищо учудващо. Повечето са млади. И са убийци. Легални убийци, професионални убийци, получили специалната и изрична заповед да убиват. Какво повече искате? Всички ги уважават и им се възхищават тъкмо заради това — защото убиват! Не можете да ги вините и да искате да действат другояче. Виждате, че всичките са мъже, а мъжете имат култивиран вкус към убийството. Всъщност, това е стара история, Невил… Знаете много добре…
Той я изгледа. В усмивката й имаше нещо от жената, която насила се опитваше да прикрие своята женственост, за да може по-добре да изпълни своите задължения…
— Робърт Невил — изрече провлачено тя. — Последният представител на старата раса…
Лицето на Невил се сгърчи.
— Последният? — запита недоумяващо, завладян неочаквано от странното чувство, че отново пропада в бездните на самотата.
— Поне доколкото ни е известно — предпазливо му отвърна Рут. — Когато и вие си отидете от този свят, няма да има никой от вашия вид в нашето ново общество… в нашето особено общество.
Погледът му се отправи с надежда към прозореца.
— Но… отвън има… хора…
Тя кимна в знак на съгласие.
— Те чакат…
— Моята… смърт?