Спусъкът

Телефонът събуди и Лий Тейър, и Гордън Грийн, както се и очакваше при такива обстоятелства. Специалната високочестотна аларма преодоля всички пренасочващи инструкции, които Лий бе оставила за личния си номер.

Само трима души имаха нейния код за спешност — сестра й Джой, доведената й сестра Барбара и баща й. Досега го беше използвал само баща й, за да й съобщи, че майка й е получила инфаркт. Пронизителният, опъващ нервите звук, който отекваше в мрака на импровизираното общежитие, вещаеше страшна новина и ръцете на Лий вече трепереха, докато вдигаше слушалката. Малкият жълт дисплей й показа, че се обажда Барбара.

— Ало? Барбара?

Отговорът се изгуби в мъчителен вой, прекъсван от безутешни ридания.

— Какво се е случило, Барбара? Кажи ми, миличка… В другия край на стаята Гордън включи настолната лампа и седна на кушетката. Мълчеше, но сбърченото му чело и напрегнатите му очи показваха загрижеността му.

Хълцането на Барбара отново заглуши думите й. Лий успя да долови „Илиз“ и „прозорец“, но останалото разкриваше само страха, шока или ужаса на сестра й.

— Не мога да те разбера, миличка. Опитай да се успокоиш — дълбоко си поеми дъх, после бавно го изпусни. Така, можеш да го направиш. Овладей се. Спокойно. Дишай. Не забравяй да дишаш. А сега ми кажи какво се е случило с Илиз. Ранена ли е?

— Тя… Тя… — Барбара като че ли се мъчеше да овладее поредния пристъп на хълцане. — Не. Не. Не е ранена. Не е ранена.

— Чудесно. Тони добре ли е?

— Тони… Тони е добре.

— И никой не е пострадал, така ли?

— Не. Никой. Но малко оставаше да…

— Вкъщи ли си?

— Да. Да. Децата най-после заспаха. Надявам се, че спят. Накарах ги да се преместят в мазето. О, Лий, мислех, че сме го преживели. Мислех, че се е свършило. Но сега пак се започна. Едва не я застреляха, Лий — едва не застреляха моята Илиз. — Барбара вече се бе овладяла, но от време на време дълбоко изхълцваше. — Тя седеше на дивана и гледаше телевизия. Куршумът мина на петнайсет сантиметра от главата й. Петнайсет сантиметра…

— Кой стреля?

— Ония проклети Бели царе — гневно отвърна сестра й.

— Значи гангстерите пак преследват Тони, така ли?

Гневът се превърна в отчаяние.

— Какво да правя? Какво да правя?

— Разкажи ми всичко.

През следващите няколко минути Лий внимателно слушаше разказа на Барбара. Както вече знаеше, преди по-малко от две години Тони, тогава на четиринадесет, бе отказал да влезе в предвожданата от иранец банда на име Ятаганите, която въртяла търговията с дрога в неговата гимназия. В резултат прозорците на десетгодишната кола на сестра й бяха простреляни на отбивката пред дома им. За щастие по-нататъшните усложнения бяха предотвратени от поредната „улична чистка“ на кливландската служба за борба с наркотиците, която бе прибрала повечето от Ятаганите в затвора.