Шапка от небето

Фийгълите притихнаха вглеждайки се в г-ца Здравомислова.

— Тебе става, така ли? — рече след някое време тя.

— Епа да. С твойте си спомени и сичко. Само дето… оно те променюва. Дава ти оно сила, колкото сакаш, ма те обзема оно, прави те негово си. И последното мънечко късченце, дето си е йощ тебе… ми оно че се тепа ли тепа, мое’би, ма че си чезне ли чезне, дорде си не ойде и не стане само на спомен…

Фийгълите внимателно наблюдаваха и двете тела на г-ца Здравомислова. Човек никога не знае, какво може да направи една бабаяга в такъв момент.

— Магьосниците едно време са призовавали демони — каза замислено тя. — Те може и още да го правят, но ми се струва, че се смята, че не се практикува от около петнадесет века. Това обаче изисква доста магия. А и, доколкото знам, с демоните може да се говори. И имаше някакви правила.

— Никогиж не съм чувал я роилник да говори — възрази Били. — Нито пък правила да спазуе.

— Но защо ще му е на него Тифани? — зачуди се г-ца Здравомислова. — Тя нали не е могъща!

— Има си она у нея силата на земята — рече тежко Роб Секигоопрай. — Оно е сила, дето у нужда иде, не е за секакви фокуси-мокуси. Видели сме го туй ние, гос’жа!

— Но Тифани не прави никаква магия — възкликна безпомощно г-ца Здравомислова. — Много е схватлива, но дори и една бъркотия не може да направи. Сигурно сте се объркали нещо.

— Некой от вас момци да е видел бабаягата да бабоягува наскоро? — запита Роб Секигоопрай.

Множество глави се заклатиха и се разхвърча дъжд от мъниста, буболечки, перушина и всевъзможни неща носени във фийгълска коса.

— Вие да не би да я шпионирате… исках да кажа, да не би да я наблюдавате през цялото време? — леко се поужаси г-ца Здравомислова.

— Епа да — потвърди безметежно Роб Секигоопрай. — Ма не и у кенефо, оно се най. И у спалнята й също оно стана по-мъчно, оти она е запушила доста от фугите, кой я знае оти.

— Изобщо не мога да се сетя защо ли — вметна предпазливо г-ца Здравомислова.

— И ние не мо’ем — кимна Роб. — Викаме си дека мо’е па да е, да не й дуе течение.

— Да, сигурно заради това ще да е било — изхъмка г-ца Здравомислова.

— Та затуй се навируеме ние у некоя миша дупка и се скатаваме у старото й кукленско къще, додето она си не легне — разказваше Роб. — А не ме зепай така, бе гос’жа, сите момци са съде жентълъмени и га она си я облича нощницата, они яко стискат зъркели. И подир туй един й варди прозорецо, а друг вратнико.

— И от какво я вардите?

— Епа от сичко.

За момент г-ца Здравомислова си представи тиха, обляна от лунна светлина стая със спящо детенце. А до прозореца, осветена от луната, една мъничка фигурка стои на стража и още една в сенките до вратата. И от какво я пазят те? От всичко…