Огненият кръг

Само след миг забелязвам дупката във възвишението. Без да откъсвам очи от нея, питам:

— Какво е това?

— Голяма дупка, очевидно. — Гласът на господин О’Лиъри е отегчен, сякаш е нещо обичайно да стоиш над древна пещера и да се взираш отгоре в огромната дупка.

— Разбира се. — Мъча се да скрия нетърпението в гласа си. — Но защо е тук? Откъде се е появила?

Той поклаща глава.

— Направо срамота. Единият от господата, които първи откриха обекта, отстрани връхната част на тази пещера. Търсели гробница, така каза.

— И намериха ли я? — интересува се Димитри.

Господин О’Лиъри поклаща глава.

— Не успяха. А камъните тъй и не бяха върнати на мястото им. Ако се спуснем в пещерата оттук, ще разгледате онази част от нея, която не можете да видите, ако влезете през предния вход.

Поглеждам отново към дупката.

— Но какво ще стане е обекта? Няма ли да нанесем щети, след като камъните са разбъркани?

— Няма по-внимателен човек от мен, щом става въпрос за каменните пирамиди. Ще стъпваме леко, ще огледаме и ще излезем, без да докосваме нищо. Аз ще държа факлите, а вие ще слезете и когато стигнете дъното, ще ви ги пусна.

Дъното на пещерата е скалисто и аз никак не съм сигурна, че ще мога да скоча, без да се нараня. Има и друг проблем — ще трябва да слезем в пещерата без факли, а господин О’Лиъри ще ни гледа отгоре. Обхваща ме параноя, въображението ми се развихря и рисува такива картини, че накрая се убеждавам: господин О’Лиъри възнамерява да ни изостави вътре в каменната грамада, може би дори ще върне отстранените камъни на мястото им и ще ни погребе в нея.

Мислите се блъскат в главата ми, ала вече знам, че няма да оглася страховете си.

— Ще сляза първа — заявявам, без да поглеждам към Димитри, и вече се навеждам над дупката, когато той се опитва да ме спре.

— Какво правиш? Поне ми разреши аз да се спусна преди теб. За да те хвана, когато скочиш.

— Всичко е наред — викам аз с поглед, впит в скалите, докато се провирам надолу. — На половината път съм!

— Внимавай! — Тревогата в гласа му е очевидна и докато слизам по последните две стъпала преди дъното, аз се усмихвам.

Не мога да не съм доволна, дори съм много доволна, защото в началото се страхувах. Гласът на баща ми звучи в ушите ми и аз го чувам толкова ясно, сякаш той е до мен: „Човек не бива да е роб на страха си, Лия. Запомни го.“

Димитри започва да се спуска и само след няколко секунди е вече долу — той слиза доста по-лесно от мен по пътя, който ми се бе сторил тъй опасен. Когато господин О’Лиъри ни хвърля факлите и ни дава да разберем, че иска да дойде при нас в пещерата, безпокойството ми относно намеренията му изчезва. Чакаме го да слезе. Не е много по-бавен от Димитри и аз се възхищавам на бързината и ловкостта му, когато скача на пода пред нас като млад мъж.