Океанът в края на пътя
- Автор: Гейман Нил Ричард
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546554185
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Океанът в края на пътя». Краткое содержание книги:
Детската невинност бива надживяна и превъзмогната, когато разберем какво може да ни струва срещата с древни тайнствени сили и какво може да ни донесе едно истинско приятелство.
Резултатът е затрогващ разказ, който е еднакво мил, тъжен и кошмарен. /Робин А. Ротман/
Майка ѝ сви рамене.
- Все същото е. Просто ще ги пратим откъдето дойдоха.
- А откъде всъщност дойдоха? - попита Лети.
Вече не бързах. Задържах последните парчета от пая колкото може по-дълго и бавно ги местех с вилицата из чинията.
- Туй не е важно - каза Джини. - Всички се връщат рано или късно. Сигурно просто им омръзва да чакат.
- Опитах се да ги разбутам - каза сухо Лети Хемпсток. - Но не можах да набера тяга. Задържах ги със защитен купол, но нямаше да издържи много дълго. Тук явно сме добри - нищо не влиза в тази ферма, без ние да разрешим.
- Вътре или навън - каза Джини.
Прибра празната ми чиния и я замени с купа димящ пудинг, полят отгоре с жълт яйчен крем.
Изядох го с радост.
Не ми е мъчно за детството, но ми липсва наслаждението от малките неща, докато по-големите се разпадат. Не можех да владея света, в който бях, не можех да се спася от неща и от хора, или от мигове, които нараняваха, но намирах радост в нещата, което ме правеше щастлив. Кремът беше гладък и сладък в устата ми, тъмните бухнали стафидки щипеха небцето със сладостта си в гъстия пудинг. Навярно щях да умра тази нощ и никога повече нямаше да се върна у дома, но беше хубава вечеря и вярвах безрезервно на Лети Хемпсток.
Светът извън кухнята все още чакаше. Сивата като мъгла домашна котка на Хемпсток - не мисля, че изобщо научих името ѝ - премина тихо през кухнята. Напомни ми за...
- Госпожо Хемпсток? Котенцето още ли е тук? Черното, с бялото ухо?
- Тази нощ - не - каза Джини Хемпсток. - Навън е някъде. Целия следобед спа на стола в хола.
Съжалих, че не можех да я погаля по меката козинка. Разбрах, че искам вече да се сбогувам.
- Ъъ, аз, такова... Ако трябва да умра тази нощ... -Започнах на пресекулки, без да знам накъде съм поел.
Мисля, че исках да ги помоля за нещо - да предадат моето „сбогом“ на мама и татко или да кажат на сестра ми, че не е честно, дето на нея така и не ѝ се случи нищо лошо, че животът ѝ беше спокоен, безопасен и защитен, докато мен вечно ме сполетяваше някоя ужасна беда. Но нищо от това не изглеждаше редно и се успокоих, когато Джини прекъсна мислите ми.
- Никой няма да умре тази нощ - заяви твърдо тя.
Взе празната ми купа и я изплакна в мивката, после избърса ръцете си в престилката. Смъкна я, излезе в коридора и се върна след малко, облечена в просто кафяво палто и големи тъмнозелени гумени ботуши.
Лети изглеждаше по-неуверена от Джини. Но Лети, въпреки мъдростта ѝ, все пак беше момиче, докато Джини беше възрастна и увереността ѝ ме успокои. Имах вяра и на двете.
- Къде е старата госпожа Хемпсток? - попитах.
- Легнала си е - отвърна Джини. - Не е толкова млада като някога.
- А колко стара е все пак? - попитах аз, без да очаквам, че ще получа отговор.
Джини просто се усмихна, а Лети сви рамене.
Държах ръката на Лети, когато напуснахме къщата. И си обещах този път да не я пускам.
14.
Когато бях влязъл в къщата на фермата през задната врата, луната беше пълна и навред владееше прекрасна лятна нощ. Когато я напуснах, излязох с Лети Хемпсток и майка ѝ от предната врата и луната бе станала тънка бяла усмивка високо в облачно небе, а нощта бе оживяла с внезапни, колебливи пролетни повеи, идващи ту от една посока, ту от друга. От време на време поривът на вятъра носеше пръски дъжд, но така и не стигаше до нещо повече от това.
Минахме през вмирисания на прясна оборска тор двор на фермата и излязохме на селския път. Минахме един завой на пътя и спряхме. Въпреки че беше тъмно, знаех точно къде съм. Точно тук бе започнало всичко. Беше ъгълът, където копачът на опали бе спрял малкото ни семейно мини, мястото, където беше умрял сам-самичък, с почервеняло като сок от нар лице, наранен от загубата на пари, на границата на земята на Хемпсток, където преградите между живота и смъртта бяха тънки.
- Май трябваше да събудим старата госпожа Хемпсток - казах аз.
- Не става така —отвърна Лети.-Когато се умори спи, докато се събуди сама. Няколко минути или сто години. Няма как да я събудиш. Все едно да се опиташ да събудиш задрямал вулкан.
Джини Хемпсток застана насред черния път, с гръб към къщата на фермата.
- Тъй! - викна тя в нощта. - Хайде да ви видим сега вас.
Нищо. Само влажен вятър лъхна и секна.
- Може пък всички да са си отишли... - каза Лети.
- Де да бяха, добре щеше да е - изсумтя Джини. -Всичките тия негодници.
Чувствах се гузен. Знаех, че вината беше моя. Ако не бях пуснал ръката на Лети, всичко това нямаше изобщо да се е случило. Урсула Монктън, птиците гладници - тези неща несъмнено бяха станали по моя вина. Дори и онова, което се беше случило - или вече не беше се случило - в студената вана предната нощ.