Сестра
- Автор: Лаптон Розамунд
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Ентусиаст“
- ISBN: 978-954-295-821-5
- Переводчик: Мария Чайлд
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Сестра». Краткое содержание книги:
Биатрис разбира, че по-малката й сестра Тес е в неизвестност от няколко дни и се качва на първия самолет за Лондон. Но докато научава подробности около изчезването на сестра си, тя осъзнава колко малко всъщност знае за нея и за живота й и колко неподготвена е за зловещата истина, пред която ще й се наложи да се изправи. Скоро Тес е намерена мъртва и всички факти сочат самоубийство. Полицията, годеникът на по-голямата й сестра и дори майка й се примиряват и се съгласяват с тази констатация, но Биатрис дори и за миг не вярва, че жизнерадостната, ексцентрична и влюбена в живота млада жена, би посегнала сама на себе си. И поема на опасно пътуване, за да открие истината, независимо какво ще й струва това.
— Какви бяха „халюцинациите“ й?
— Трябва да уважавам правото на лекарска тайна.
Помислих си, че е странно така изведнъж да се сети за конфиденциалността между лекар и пациент, след като до този момент тя изобщо не го беше възпряла. Зачудих се дали има причина за това, или пък е просто поредната проява на неговата некомпетентност.
— Накарах я да ми нарисува онова, което вижда — продължи той и лицето му стана мило. — Мислех, че ще й е от полза. Може би бихте могли да откриете рисунките й?
Секретарката влезе. Времето ми беше изтекло, но аз не помръднах от мястото си:
— Трябва да отидете в полицията и да им кажете, че се съмнявате да е имала следродилна психоза.
— Но аз не се съмнявам. Знаците бяха там, както казах, само че аз пропуснах да ги забележа.
— Вие не сте причината, поради която тя е умряла, но може да сте причината, поради която нейният убиец ще се измъкне безнаказано. Заради вашата диагноза никой не го търси.
— Биатрис…
За пръв път използваше малкото ми име. Звънецът беше иззвънял; часът беше свършил, така че сега можеше да е по-искрен с мен. Не помръднах, но той стана от мястото си.
— Съжалявам, но не мога да ви помогна с нищо повече. Не мога да променя професионалната си преценка само защото вие го искате, защото пасва на хипотезата, с която сте си обяснили смъртта й. Направих грешка — ужасна погрешна преценка. И трябва да си понеса последствията.
Чувството за вина преливаше от всяка негова дума — малко ручейче, заплашващо да се превърне в пълноводен поток. Изглежда изпитваше облекчение, че най-сетне може да го излее навън:
— Грозните факти са, че една млада жена с пуерперална психоза е останала недиагностицирана и аз трябва да поема своя дял от вината за нейната смърт.
Каква ирония само, че с чувството за доблест се спори много по-трудно, отколкото с неговата противоположност. Моралното издигане просто е прекалено сигурно, макар и неудобно.
Прозорецът на офиса е отворен. Навън вали пролетен дъжд, събрал в себе си мириса на трева и дървета, преди да падне долу, върху циментовите тротоари. Усещам леко понижаване на температурата, подушвам го още преди да съм го забелязала. Почти съм привършила с разказа си за срещата ми с доктор Никълс.
— Мислех, че вярва, че е допуснал трагична грешка, и наистина е ужасен от себе си.
— Помолихте ли го да отиде в полицията? — пита господин Райт.
— Да, но той продължи да настоява, че е сигурен, че Тес е страдала от пуерперална психоза.
— Въпреки че това се е отразявало зле върху професионалната му репутация.
— Да. И за мен бе изненадващо. Но отдадох мотива му на неуместен морален кураж; да се съгласи с мен, че Тес не е имала психоза, а е била убита, би било проява на страх. В края на срещата ни си тръгнах убедена, че е безнадежден като психиатър, но е свестен като човек.
Прекъсваме за обяд, господин Райт има планирана среща и аз излизам от следствената служба сама. Навън продължава да вали.
Така и не отговорих на имейла ти, за да ти разкрия истинската причина, поради която посетих терапевт. Защото накрая все пак го направих. Шест седмици след като двамата с Тод се бяхме сгодили. Мислех си, че с женитбата ще престана да се чувствам толкова несигурна. Но годежният пръстен на пръста ми не беше новата опора в живота, на която се бях надявала. Отидох при доктор Уонг, интелигентна и изпълнена със съчувствие жена, която ми помогна да разбера, че след като татко и Лео са ни напуснали един след друг в разстояние на няколко месеца, моето чувство за изоставеност и последвалата го несигурност не са никак изненадващи. Ти беше права за тези две рани. Но изпращането ми в интерната през същата година бе последната капка, която затвърди усещането ми, че съм изоставена.
По време на сеансите разбрах, че мама не ме беше отхвърлила, а просто се бе опитала да ме предпази. Ти беше доста по-малка, така че можеше да те защити от мъката си, но щеше да й е много по-трудно да я скрие от мен. Каква ирония: беше ме изпратила в интернат, защото си мислеше, че така за мен ще бъде по-сигурно от емоционална гледна точка.