Заклинателка

— Благодаря, Блейс. Сега като чух това, вече ми е по-леко.

Но може би беше вярно. Тя почти беше забравила, че първоначално беше използвала магия, за да го спечели.

„Ако Блейс е права, може би всичко ще стане по-лесно — каза си тя. — Ако чувствата му към мен не са били истински, значи няма толкова да ми липсва.“

Но колкото и да се успокояваше, Теа се чувстваше като скована в лед.

— Взе ли го?

— Разбира се. — Блейс хвърли един пръстен на плота. — Попитах я дали може да го разгледам и после се престорих, че съм го изпуснала в храстите. Тя все още е там и го търси.

Теа извади от раницата си необходимите за магията предмети. Две човешки фигурки от син восък, какъвто нейната братовчедка използваше за украшенията си. Бяха красиво и изящно изработени — Блейс добре владееше своето изкуство. Към мъжката фигурка беше прикрепена салфетката с кръвта на Ерик и един косъм от пясъчнорусата му коса, който Теа бе намерила на рамото си.

Теа сложи тюркоазения пръстен на Пилар на крака на женската фигурка, пристегна го с червен конец и протегна в очакване ръка.

Блейс извади от раницата си шестоъгълно шишенце с тапа. Течността вътре беше приготвена от всевъзможни отвратителни съставки, в това число и бизорски камък. Теа задържа дъха си и капна на пръста си няколко капки от нея, от които веднага започна да излиза дим.

— А сега ги завържи една за друга — нареди Блейс, докато кашляше и махаше с ръка, за да прогони дима.

— Знам. — Теа взе тънка алена лента, дълга около два метра и търпеливо започна да я намотава около двете фигурки. Уви ги като мумии и завърза свободния край на възел.

— Готово — каза Блейс. — Сега са свързани до смъртта си. Поздравления. Да видим, часът сега е десет и петнайсет, което означава, че до десет и шестнайсет… вече трябва да е забравил за съществуването ти. — Тя зарови ръце в косата си, която се стелеше между пръстите й като черен водопад.

Теа се опита да се усмихне.

Болката й беше непоносима. Сякаш някой беше отсякъл част от тялото й. Чувстваше се ужасно и изобщо не й беше до френски и тригонометрия.

„Животът все пак трябва да продължи — мислеше си. — Ще замина за някъде и ще правя каквото мога за хората. Ще работя в страни от Третия свят или ще се опитам да спасявам застрашени животински видове.“

Но плановете за добри дела не намалиха болката й. Гнетеше я и чувството, че дори тъгата й да стихнеше, щеше да остане като изтръпнала и никога повече нямаше да бъде щастлива.

И всичко това заради едно човешко момче…

Но Теа вече не беше същата и не разсъждаваше като преди. Човешките същества бяха чужди, но не бяха по-лоши от вещиците. Просто бяха различни.

До края на учебния ден избягваше срещите с Ерик, като за целта почти тичаше по коридорите или закъсняваше за час. След биенето на последния звънец, докато вървеше към стаята на Дани, едва не се сблъска с Пилар.