Пътуване през спомени
- Автор: Маринов Делиян
- Серия: Истории от Последното измерение #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Весела Люцканова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътуване през спомени». Краткое содержание книги:
Скар е пробуден след смъртта си, за да служи на деструктивни сили. Живителната му енергия е поддържана от злата природа на Зеления камък и от спомените, които воинът получава. В тях Скар е насилник и престъпник. Ето защо воинът решава, че макар да е извършил безброй безчинства в миналия си живот, е длъжен да тръгне по пътя на принципите си. Кръв, магьосничество и секс съпътстват битката му за свобода и любов.
Още с разбиването на главната врата на сградата, Скар се натъкна на единия пазач, който не можа да изтегли оръжието си навреме, и беше посечен от двуострия меч на ветерана. Другият страж реагира по-бързо, като насочи към Скар мълниеносен пирует, който щеше да го разсече през рамото, ако не беше някаква стрела, забила се в ръката с меча. Охранителят изпищя и изпусна оръжието си, вгледан ужасено не в ранения си крайник, а във фигурата, която бе възпроизвела изстрела. После пазачът припадна, но не от загубата на кръв, а от гледката на безплътен скелет, която представляваше Призрак. Пламтящите му в зелено очи гледаха безмилостно жертвата, която бавно се свличаше.
— За малко да се простиш с неживото си съществуване — поздрави скаутът предводителя на отряда си.
Преди останалите полуживи да влязат в сградата на третия страж, за който никой от тях не подозираше, той вече търчеше към покрива на сградата, където щеше да бие с камбаната тревога. Предстоеше дълга и ужасяваща нощ. Най-вече за жителите на Стомана…
„… Повечето от жителите на градчето боравеха зле с каквото и да било оръжие. Свикналите на ковашки чук ръце трудно държаха ръкохватката на меча, без да разтреперят ръцете си. Макар и да бяха добре въоръжени, повечето, най-вече младите, не разполагаха с нито един ден военен опит. Факт, дължащ се на отмяната на задължителните дни в Рицарство или Войската, които за по-предните поколения бяха задължителни.
Скар виждаше страха в очите им. Ветеранът осъзнаваше, че той и наемниците му, колкото и да бяха низвергнати, всъщност са единствените хора, вещи в боравенето с оръжие. Ходът на битката зависеше от тях. От опитните. И никакъв кураж, който заблуденият и нахакан Главен Защитник на Стомана вдъхваше на хората си, нямаше да им помогне. Защото героичната победа на слабите, намерили смелост в сърцето си, беше само мит; приказка, с които залъгваха младоците…“
Камбаните, предупреждаващи жителите на Стомана за бедствие и подтикващи ги да се евакуират и напуснат моментално селището, биеха яростно. Стражът, бил тревогата и един от потенциалните организатори на бъдещата евакуация в размирно време, беше служил като такъв приблизително тридесет години. Като всеки достоен мъж и войн, той трябваше да се върне в кметството и да вземе участие в битката. Вместо това, успял да зърне лицето на врага, куражът му бе изневерил. Последното, за което си мислеше, докато скачаше от покрива на кметството беше, че бутилката бренди стои почти пълна в стаичката на часовоите…
Чули камбаните, известяващи тревога, жителите на Стомана започнаха бавно и зле организирано да излизат по улиците без реално да знаят какво да правят. Стражите на градчето, които трябваше да ги евакуират, също си нямаха и на идея какво се случва. Всички очакваха войска от гоблини или организирани бандити. Нищо такова. Нощта беше по-тъмна от всякога. Във въздуха се носеше аромата на смърт. Близка, но тайнствена. И тишината, остра като наточено острие, прорязвана единствено от чистия звук на битите камбани. Страхът от неизвестното. Той бе по-убийствен дори от слугите на Мрачния Господар.
Хората, изпаднали в пълна паника и безпомощност, понесли ръчен багаж (най-вече богатство и скъпоценности), започнаха да се разбягват към покрайнините на града с цел да го изоставят, защото в крайна сметка какво, ако не спасяването на собствената кожа бе по-важно?
„… По-важно за Скар беше да държи групата си войни в сплотена формация. Така ръководителят на нападащата войска противни създания щеше да ги разпознае. Това намаляваше шанса някой от наемния отряд да пострада.
Скар нямаше доверие на гоблините, но имаше доверие в себе си и хората си. Ако планът се объркаше, щяха да напуснат сражението, оставяйки жителите на Стомана на тяхната предварително предначертана съдба. От тях самите…“
Наместникът на Ковачево обикновено не се задържаше до късно вечер на работното си място. Но тази нощ той трябваше да се погрижи за нещо. Потайните задачи и дейности се извършват по късни доби, когато будните умове спят. Приемната на кметството беше потънала в мрак, с изключение на една свещ, поставена върху дълга правоъгълна маса и грейнала ярко в средата на помещението. Около свещта се виждаха три изключително негостоприемни и изкривени в алчни усмивки лица. Едното бе на Наместника, а другите две на представители на сенчестия бизнес в Кралството. Ако всичко протечеше по мед и масло, кметът щеше да осигури привилегии на едни производители от Силвернада над други, като в същото време щеше да получи и добър подкуп (което естествено беше незаконно).