Така ми харесва

— Всъщност, мислех, че твоят брат ще ми стане първото гадже, но май не е така.

Джени се изсмя.

— Като че ли това някога ще стане. Та ти не пушиш и дори не харесваш кафе.

Тя успя да усети как Елиз се усмихва от другата страна и се почувства добре, че беше развеселила приятелката си.

— Както и да е, мисля, че трябва да спреш да мислиш за Лео като за някой, който той всъщност не е и просто да решиш дали го харесваш такъв, какъвто е в действителност.

Джени се наведе надолу и извади зацапания, все още мокър натюрморт от кошчето за хартиени отпадъци. Може би, ако не мислеше за картината с четки като за натюрморт, а като за картина с четки на нея, щеше да е по-добре. Тя дори можеше да добави нещо не чак толкова неодухотворено — например Маркс, котката. Тя легна по корем и дръпна крайчеца на розовата си завивка.

— Е… — каза Елиз. — Ще му се обадиш ли, или какво?

Маркс не беше там. Джени стана и отиде до компютъра си.

— Не. Той предпочита имейлите. — Тя седна и започна да обмисля нещо.

Щеше да се самопокани в дома му — поне беше сигурна, че апартаментът на приземния етаж на Източна 81-ва улица беше неговата къща. Този имейл беше нейният предупредителен сигнал. Тя щеше да разбере веднъж завинаги кой беше той и за какво беше всичко това, независимо дали му харесва, или не.

С телефон, все още опрян до ухото й, тя влезе онлайн и започна да пише.

— Значи наистина не мислиш, че между мен и Дан ще се получи нещо, така ли? — настоя Елиз. — Мисля, че пишеше стихотворение за мен.