Наследство

Уолфгар изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухне, ала все още му бе останало достатъчно разум, за да не излее гнева си върху избухливата Кати-Бри.

— Аз трябваше да отида с него! — сопна се той на Бруенор. — Защо изпрати Риджис? Каква полза от него, ако наистина открият врагове там долу?

Ожесточението в гласа на варварина свари Бруенор неподготвен.

— Той е прав! — обади се и Кати-Бри — не че искаше да се съгласява с Уолфгар за каквото и да било, просто и тя, като него, виждаше отлична възможност да излее кипящото в гърдите й раздразнение.

Бруенор слисано местеше очи между двете си деца.

— Няколко джуджета се загубиха, туй е всичко — рече той.

— Дори да е така — не отстъпваше Кати-Бри — Риджис само ще го бави излишно.

— Ама той сам каза, че ще намери начин да бъде полезен! — опита се да възрази джуджето.

— Кой каза? — не разбра Кати-Бри.

— Къркорещият корем! — сопна се обърканият й баща.

— Та той въобще не искаше да ходи! — възкликна Уолфгар.

— Искаше, и още как! — изрева Бруенор и като скочи от мястото си, блъсна с рамо надвесилия се над него варварин, за да го накара да отстъпи назад.

Самият Къркорещ корем ми рече да го изпратя заедно с елфа!

— Риджис беше тук с теб, когато ти съобщиха за изчезването на джуджетата — напомни му Кати-Бри. — А ти изобщо не спомена, че той е поискал да го изпратиш в тунелите.

— Каза ми го преди туй. Каза ми… — внезапно Бруенор спря по средата на изречението, осъзнавайки колко нелогично беше онова, което току-що бе изрекъл.

Скътан някъде в мозъка му, наистина имаше спомен, в който Риджис му обясняваше, че двамата с Дризт трябва да отидат да потърсят изчезналите джуджета. Ала как бе възможно това, след като решението кой да отиде долу, бе взето веднага щом научиха, че изобщо има изчезнали джуджета?

— Да не би пак да си опитвал светената вода, кралю? — почтително, ала твърдо попита Кобъл.

Бруенор им даде знак да замълчат, докато успее да си припомни какво точно се бе случило. Още чуваше думите на Риджис и бе сигурен, че не си измисля. Ала те сякаш увисваха във въздуха, нямаше образи, които да му помогнат да разбере къде точно се бе провел този разговор и да обяснят очевидното разминаване във времето.

В този миг в съзнанието му най-сетне изплува картина. Ала това не бяха той и полуръстът, погълнати от съставяне на планове. Пред очите му отново се завихри цял рояк искрящи фасетки, малки трепкащи пламъчета, които се спускаха все по-надолу и по-надолу и го мамеха след себе си… право към глъбините на приказния рубин.

— Къркорещият корем ми каза, че джуджетата ще изчезнат — бавно и отчетливо рече Бруенор, без да отваря очи, за да не прогони спомена, който най-сетне бе успял да извади от подсъзнанието си. — Караше ме да изпратя него и Дризт, за да ги открият, искаше да ме убеди, че само той и елфът са в състояние да върнат липсващите бойци в Залите.