Пътят на Черния Рицар
- Автор: Драганов Александър
- Серия: Хрониките на Ралмия #4
- Год: 2021
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Жанр: Детское фэнтези
Электронная книга - «Пътят на Черния Рицар». Краткое содержание книги:
А и му бе мъчно за Анлина. Досега рицарят се беше старал да не мисли за нея, но напоследък споменът изгаряше съзнанието му. Искаше да прегърне своята любима, копнееше за дъха й, за гласа й. Какво ли прави тя сега?
Прибереше ли се вкъщи щеше да се ограничава само до рицарски турнири. И щеше винаги да е до съпругата си. Дойдеше ли наглия Прокълнат, просто щеше да го посече.
„Ами дракона…“, нашепна предателски глас в ума му.
Не, тръсна глава Дакавар. Драконът не би навлязъл толкова на юг в Ралмия.
А и може би абатът беше прав. Може би скоро щеше да е способен да победи немъртвото изчадие.
В този момент конникът се появи на пътеката. Момичето се разтрепери и завика за помощ, но Селиан, който наблюдаваше внимателно какво става, не бързаше.
— Още не… — сви устни баронът, макар сърцето му да се късаше от жал за паникьосаната девойка.
Конникът нададе писък и пламъци лумнаха от устата и очите му. Той вдигна сабята си във въздуха и препусна.
— Помощ — разкрещя се момичето, — помооощ!
Ездачът приближаваше. Ръцете на Селиан се свиха около въжето. Девойката пищеше. Сабята на конника се вдигна…
И Селиан дръпна с всичка сила момичето към себе си. Тя се озова в ръцете му на клона и въздъхна облекчено, а баронът извика:
— Сега!
Ездачът с лице на череп, унесен от силата на собствения си удар се срина от коня си и се изправи тъкмо за да види как иззад масивното дърво се появява образът на лорд Дакавар, висок, могъщ и с вдигнат меч.
Останал без зловещия си ездач, конят, който бе съвсем нормално животно, изцвили и се отдалечи в галоп.
Ездачът завъртя кривата си сабя и нападна. Дакавар посрещна удара му с масивния си меч, отби острието му и на свой ред атакува, като принуди опонента си с лице на череп да отстъпи назад.
Рицарят се изпълни с насмешка, когато установи, че с всеки следващ удар противникът му отстъпва все повече и повече. Това ли бе великия воин на Прокълнатия? Пешком, черният конник изглеждаше почти немощен и безсилно хриптеше.
Селиан внимателно наблюдаваше битката, притиснал девойката до себе си. Дакавар явно бе много по-силен от ездача, който залиташе назад под ударите му. Обученият от елфите се намръщи. Имаше нещо странно…
Когато демоничните съскания на конника се замениха с болезнените стонове на обикновен човек баронът разбра истината и очите му се разшириха.
— Дакавар, чакай! — извика той.
Но рицарят не чакаше. Острието му за пореден път се извъртя и изби сабята на противника някъде настрани, а после се заби в гърдите му.
Прободеният ездач потръпна и огънят около черепа…
— Какво… стана… — прошепна той, а черепът… не, маската се свлече настрани и разкри изпитото лице на граф Мандау.
— Не! — възкликна Селиан, спускайки се до Дакавар, а раненият младеж погледна двамата неразбиращо преди да издъхне.
— Баронът е бил ездач на мрака? — зяпна неразбиращо Дакавар.
— Бил е омагьосан — въздъхна Селиан — и ти… — притвори очи. — Ти го уби.
Дакавар отстъпи крачка назад, лицето му се изопна.
— Аз се бих с него, Селиан. Това е естественият ход на една смъртоносна схватка — прошепна рицарят.
— Нима не усети, че той е безсилен пред теб, Дак! — вдигна ръце баронът. — Извиках ти да изчакаш!
— О, така ли? — рицарят изръмжа. — Е, ами имай предвид, че докато ти се гушкаше със селската мома, аз бях зает да се бия с някой, който пускаше огън от очите си!
Девойката на дървото трепна от думите на рицаря.
— Огън, който така и не ни стигаше! — възпротиви Селиан. — Всичко е било постановка за… — За какво? Баронът не можеше да се сети.
— За кое, Сел? Да задиряш местните моми? — Той посочи девойката, която слизаше от клона: — Е, ами твоя е!
— Остави я на мира! — възмути се баронът и се обърна към уплашеното момиче. — Девойче, върви си.
Момичето кимна уплашено и побягна през гората.
— Колко трогателно! — засмя се Дакавар. — Е, след като за пореден път се опита да омаловажиш това, че АЗ бях този който спря огнения ездач…
— Дак, не разбираш ли, че беше прекалено лесно, той не е бил пратен да те убие!
— Ааа, лесно беше за мен — прекъсна го рицарят. — Ти си стоя на клоните. За теб може би щеше да е трудно.