Сивите [bg]

Глава 13

Вече от около година Лорън беше започнала да мисли за себе си и за Адам като за двойка — не в смисъл на любовници, а на близки приятели. Тя нямаше сексуални чувства спрямо Адам, разбира се, а идеята, че той може да храни подобни чувства към нея, й се струваше невъобразима. Но имаше нещо друго между тях. Той обичаше да изследва ярките й преживявания — секс, гняв, страст, загуба, триумф, дребните й извратености — малките фантазии, с които понякога релаксираше — безпомощност, разпаленост. И детството й. Адам се движеше през детските и спомени като тигър, дебнещ сред високата трева.

Обикновено самият той беше странно празен откъм емоции. Почти би могло да се повярва, че е машина, беше толкова — не, не студен, това също беше емоция. Сърцето на Адам беше празно. Но тази сутрин, докато й показваше образите на загиващия кораб и на супермаркета, пълен с гладуващи хора, беше усетила мощно усещане за безпокойство и беше решила, че тези образи представляват някакъв негов дълбок страх, а следователно на целия му вид. Те имаха колективно съзнание, свързани бяха по някакъв тайнствен начин през Вселената. Лорън мислеше, че това може да се обясни с квантова свързаност. Един сив можеше мигновено да комуникира със сив в друга галактика, но му беше почти невъзможно да общува с човешко същество.

Беше започнала да чувства, че непрестанните усилия на Адам да сподели сърцето й имат определящо значение за него, а вероятно и за другите от вида му.

Те не бяха хищници, както мислеше Майк, а хора, които по някакъв начин бяха станали машини. Бяха достатъчно умни, за да знаят, че са най-проницателните възможни пришълци: бяха живи, наистина, но нямаха достъп до екстаза, който за нея определяше целия смисъл на живота.

Лежеше, взираше се в тавана на дневната и слушаше с половин ухо първенството по голф, което Тед гледаше по телевизията. Какво беше то? „Мастърс“? Тя обичаше голф, харесваше й точността, борбата, вътрешното спокойствие, както и да бие Тед в играта… което й се удаваше понякога.