Книга за изгубените неща [bg]

— Защо, защо? Какво все питаш! — сопнал се Първи. — Добре де, ще видиш. Даваме й ние ябълката и тя хрус-хрус, сетне хър-хър, а ние както сме се подготвили — олеле майчице — ревем ли ревем и повтаряме: какво ще правим сега без нея, как ли ще живеем? Само че животът си тече, такава е реалността, нали? И я полагаме на бяла мраморна плоча, отрупваме я с цветя, всички зверове от гората се събират да я оплакват и реват ли реват, а в този миг се явява някакъв си принц, пуст опустял, и се навежда, та я целува. Ей, за теб лъжа, за нас истина — ама ние в действителност дори и принц си нямаме тук. А той откъде дойде, дявол знае. Появи се ей така отникъде, на всичкото отгоре и на проклет бял кон. И в следващия миг какво става, не ти е работа! Скача от коня и са нахвърля на Снежанка като хрътка на заешка дупка. И какво си мисли, че прави проклетникът му проклет? Като невиждал жена целува, а тя на всичкото отгоре непозната, че и спи!

— Абе, извратен ти казвам — обадил се Трети. — Нередовен. Такива да ги затварят трябва.

— Добре де, както и да е, дотресе ни се тука на белия жребец, напарфюмиран, лъснат, като калъфка за чайник изтипосан, разбираш ли, и си вре носа в неща, дето не са негова работа?! И к’во става? Пробужда се тя, чат ли си! И в к’во настроение, а кажи де? Проклета повече от всякога и като го захвана, като му отпраска един за това, че си „позволявал волности“, ха де! Пет минути конско му чете и от време на време и по един за цвят му шибваше. А той к’во? Едва издържа, хвърли се на коня и тъгъдък-тъгъдък — право в залеза изчезна, както в ония филми, каубойските. И повече не се е мяркал. Ние, разбира се, за номера с ябълката веднага се опитахме злата мащеха да накиснем. Но ако има урок от такива неща, да запомниш следното: искаш ли да натопиш някого за нещо, дето не го е направил, първо проверявай къде действително е бил през въпросното време. Така де. Сетне имаше дело, процес, ние условни присъди получихме на базата на провокация с недостатъчни доказателства и последно предупреждение, че случи ли се нещо със Снежанка отново, даже и нокът да й се счупи, пешкира опираме ние.

И другарят Първи направил движение с пръсти, сякаш си нахлузва примка, в случай че Дейвид не е разбрал какво е искал да каже.

— Аха — поклатил глава Дейвид. — Но това не е приказката, дето съм я чел и слушал.

— Каква приказка, бе! — изпръхтяло джуджето с презрение. — Ти сега и оная дивотия остава да добавиш — „и от тогава заживели щастливо, та чак до днес“, нали? На теб щастливи ли ти се виждаме, я кажи? При нас такива неща като „щастливи завинаги“ и прочие няма, запомни. По-скоро речи — „и все по-скапано ставало“.

Ние нея на мечките трябваше да я оставим — тъжно възкликнал Пети брат. — Те си знаят какво да правят, мечките де.

— Като Златокосото момиче, нали? — одобрително закимал другарят Първи. — Класика ти казвам. Истинска класика.

— Олеле, то пък каква беля си беше — истински пожар ви казвам — обадил се Пети брат. — Изобщо не можеш тях да виниш, ама в никакъв случай.