Произход. Пустинна клетва [bg]

40

— Къде ли се е дянал? — попита Ая. — Къде е малкият развейпрах?

— Не знам — свих рамене.

Тута си имаше свои правила и това ни харесваше. Иначе нямаше да е Тута.

— Ще отида да го потърся — реших и се приведох за целувка, преди Ая да се върне в двора, където Кия и майка й се наслаждаваха на последните лъчи на вечерното слънце.

Излязох на улицата, погледнах наляво и надясно. Единият край водеше до площад със стар, безводен и буренясал фонтан в центъра; другият се виеше сред лабиринта от бедняшки къщурки.

Не виждах надалеч — голяма каруца и купчина сандъци препречваха обзора. Оттам обаче се чуваха викове. Някой крещеше:

— Той умира!

Тръгнах към мястото; обувките ми шляпаха във все по-бързо темпо по влажния мръсен паваж.

— Той умира! Умира!

Заобиколих каруцата и видях група хора — жена, протегнала окървавени ръце напред, мъж, който погледна към мен, сякаш очаква да съм наясно какво да правя.

Още преди да приближа и да си проправя път през тълпата, знаех кого ще видя и чия е кръвта.

Разбрах инстинктивно, че Тута умира на улицата.

Паднах на колене до него. Клепките му трептяха, но сега той отвори очи и се взря в мен. Опита да се усмихне, устните му се разтвориха и разкриха зъби, зацапани с кръв. Сърцето ми се преобърна. Чувства, които не можех да назова, се стрелнаха към върховете на пръстите ми и в един миг на безумие се залъгвах, че стига просто да го докосна и цялата ми обич към него ще го изцели.

Дланите ми обаче обвиха лицето на Тута, усетих как бузите му пламтят под тях и не настъпи никакво изцеление, само предсмъртна агония, разяждаща го отвътре. Ръцете му покриваха раната, туниката му беше напоена с кръв; кървава диря се точеше към улицата. Твърде много кръв. Лицето му пребледняваше, животът го напускаше пред очите ми.

Веднъж го бях спасил. Не можех да го спася отново.

— Тута, не си отивай, моля те!

Клепките му запърхаха пак, но аз ги затиснах с палци — толкова грубо, че хората наоколо ахнаха. Беше ми все едно обаче, защото знаех само, че трябва да го задържа буден; да не му позволя да заспи, защото сънят е брат на смъртта. Затвори ли очи, може би няма да се събуди никога, а в онзи момент за мен нямаше нищо — нищо — по-важно на света от това Тута да остане жив.

— Кой го направи? — попитах в опит да привлека вниманието му; тогава не мислех за мъст, исках само да запазя живота му.

— Татко — отрони Тута и прошепнатата дума ме удари като плесница.

— Не… — процедих.

Той вдигна длани от раната и с неведом прилив на сили ме сграбчи, придърпа ме по-близо и промълви умолително:

— Не му разрешавай да намери мама и Кия. Моля те, Байек. Опази ги на всяка цена.

Описа ми място, оформяйки мъчително всяка дума с умиращи устни.