Ленинград. Живот под обсада
- Автор: Яров Сергей Викторович
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 9786190105992
- Переводчик: Владимир Игнатовски
- Жанр: Военная история
Электронная книга - «Ленинград. Живот под обсада». Краткое содержание книги:
Тези нрави се проявявали още по-откровено, когато ставало дума за чужди хора. Не се стеснявали да използват служебното си положение. Партийният секретар на завода „едва не изтръгнал парче хляб“ от ръцете на Пьотър Самарин, „запънал се, дай ми го, та ми го дай“, а Олга Гречина била очевидец как инженерът, който разпределял нарядите в завода, изнудвал хората. Инженерът бил „подпухнал и пожълтял“, очевидно вече не можел да спазва и най-малкото приличие: „Когато се събрахме в двора на цеха, неговото поведение ме смая: след като разпредели нарядите, той изведнъж поиска да му дадем купони. Заради смъртта на майка ми шест дена не бях ходила на работа и не можех да разбера какво става. Момичетата ми обясниха: инженерът всеки ден иска да му дадем от нашите купони за 20 грама елда... Изкрещях му: „Не ви ли е срам! Да не би те да са по-малко гладни от вас! И това ми било мъж! Нищо няма да му давате! Какво ще ви направи?!“
Тя завършва разказа си: „Всички мълчаха и се свиваха.“ А какво можели да направят? „Нашата работа по нарядите беше адски трудна.“41 Надявали се, че няма да ги пратят да трошат леда с железен прът, няма да ги карат да трупат като греди труповете до цеховете, няма да ги пратят да работят на гробищата, където имали нужда от много хора... Такива неща се случвали рядко, но всички искали по един или друг начин да оцелеят, често на всяка цена. „Хващах се, че мисля: дано да ми дадат поне малко повече. А когато даваха, аз изяждах от техните порции това, което беше в повече... Нещо много малко, но уж за това, което върша“ – спомня си Мая Бабич, която вземала храна с купони за други три жени.42 Владислав Глинка видял как се опитват да ограбят човек, умиращ на снега. Човек, който случайно минавал, му пребъркал джобовете, като бутал ръцете му, с които опитвал да задържи купоните си. Отблъснали грабителя – „...помислих си, какво пък. Все някой ще ги вземе тези купони, има ли значение дали този, или някой друг... И си помислих, че и аз можех да го направя... Нека не ме лъжат всички, които са преживели блокадната зима в Ленинград, че не са се замисляли за купоните на хората, умиращи в снега.“43
Валентина Кабитова пише по-късно, че нейните близки ѝ разказвали, че щом отвори уста, повтаряла само една дума: „Хлебец, хлебец.“44 Деца, намерени в останали празни жилища до труповете на своите майки и дадени в детски домове, говорели само за хляб.45 В едно семейство момиче, изгубило купоните, като виждало как майка му първо отслабнала, после се подула, „не искало да взема от хляба, но вземало и яло“; друго гладно дете на три години търсило нещо за ядене, намерило оцет, изпило го и умряло – има още много такива истории, тъжни, пречупващи, мъчителни...46 Но не само деца не можели да се сдържат. Василий Чекризов, като коментира многото слухове и разговори за евентуално увеличаване на дажбата хляб за 21 януари 1942 г., деня в памет на Ленин, споменава колко остро реагирал блокадният човек: „Той не можел да изтърпи и един ден и затова си измислял нещо, което го няма.“47 Мнозина били обладани от очакването на храна, която не е предвидена в дажбите, която внезапно ще се появи у дома като подарък, като дар, като щастлива случайност. Бащата на Дмитрий Лихачов, комуто обещали да донесат пушен салам, мислел само за него и се чудел защо толкова се бавят, непрекъснато говорел за този салам, чак до смъртта си по време на първата зима на блокадата.
Разговорът за храна, типичен за онова време, често се превръщал в болезнено патологичен монолог с грижливо и подробно изброяване на вкусни ястия, с описание как ги готвели, колко са били... Тази патология на чувствата, предизвикана от глада, не изчезнала и след „смъртоносното време“, и дори след евакуация. Съседката на Валентина Левина ужасена разказвала за мъжа си, „солиден детски писател с благородна нагласа“, дошъл от Ленинград: „Въобще не го интересувам, не ме поглежда, а когато видя на улицата куче, попита защо не са го изяли.“48