Пламъци в рая

Макар че Ханануи и останалите местни нямаше да са ни водачи точно тази нощ – оказа се, че се е отворил още един процеп в кратера, който може да изригне, – Ханануи ни отведе до „стълбището“ – опасна пътека, издълбана в една пукнатина по стената на кратера, на половината път между Къщата на вулкана и Наблюдателницата. Преподобният Хеймарк потвърди, че по този път се бил спускал и преди, и ние потеглихме. Пълният свещеник водеше, аз бях след него, а нашият калифорнийски кореспондент вървеше последен. Пристъпвахме внимателно по опасната, дълга триста метра стълба във вулканичната скала към пода на кратера. Мисля, че тъмнината – скалите около нас бяха озарявани само от споменатото червено вулканично сияние, което правеше ръцете и лицата ни алени – бе преимущество, защото малките кръгчета светлина, хвърляни от люшкащите се фенери, не показваха ужасната съдба, която щеше да ни сполети, ако се препънем или завием в погрешна посока.

Щом стигнахме до пода на кратера, стана ясно, че макар той да е от изстинала лава, която отгоре изглеждаше солидна, всъщност е осеян с хиляди процепи и пукнатини, през които се виждаше все още стопената лава. Преподобният Хеймарк извика, че си спомнял пътеката, и откри гладък участък с фенера си. И ние поехме по пода на кратера.

Макар и „изстинала“, аз усещах топлината на лавата под дебелите подметки на ботушите си. Не можех да си представя каква е температурата на лавата, която и в момента изригваше по-високо от човешки ръст в кипящите казани само на няколкостотин стъпки вдясно и вляво от нас.

— Мисля, че остават само стотина метра по този опасен терен – извика преподобният и тръгна бързо по горещия камък. Аз го следвах, полите ми се развяваха и усещах жегата по краката си. Кръгчето светлина на фенера ми едва успяваше да догонва светлината на свещеника. Господин Клемънс бързаше зад нас с пура в уста, макар че тя изглеждаше доста излишна в тази адска яма. Поне миризмата на сяра скриваше нейната воня.

Толкова скоро сред преживяването ми е трудно да опиша подобаващо чудесата на активен вулкан. Отначало изглеждаше, че се намираме в озарена в червено пропаст, скална еднообразна пустош, скоро очите ни свикнаха с огненото зарево около нас въпреки светлината на фенерите и подът на кратера се превърна в нещо фантастично: тераси от черен камък, езера от пламъци, хребети и високи скали, конуси, реки от течен огън, планини от пепел, огромни буци подскачаща лава, дълбоки бездни, пълни с дим и серни изпарения. Килауеа подскачаше и дишаше, въздъхваше и плюеше огнената си отрова около нас, нехаещ за присъствието ни, безразличен към натрапничеството ни, както великият бог Вулкан би пренебрегвал три мушици в своята пламтяща пещ.

И наистина беше пламтяща пещ. Мисля, че дори господин Клемънс осъзна колко глупаво е импулсивното ни решение, защото, когато преподобният Хеймарк спря, за да провери накъде продължава пътеката и да избърше потното си лице, журналистът извика над хрущенето на охлаждащите се камъни под краката ни: