![Мистерия в “Елингам” [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/3/4/4/2/8/misteriya-v-elingam-bg-download.jpg)
Мистерия в “Елингам” [bg]
- Автор: Джонсон Морин
- Серия: Искрено коварен #1
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-308-0
- Переводчик: Стефан Георгиев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Мистерия в “Елингам” [bg]». Краткое содержание книги:
Думите се щураха из главата й, докато пълзеше към прозореца. Сгуши се под перваза за секунда, тялото й трепереше от притока на адреналин. Дали там имаше човек? Ако се надигнеше, дали щеше да се озове лице в лице с него? Прозорецът бе открехнат. Той можеше да бръкне вътре!
Имаше само един начин да разбере.
Оттласна се рязко и застана на колене. Отвън бе тъмно и спокойно. Хвана се за прозореца, колебаеше се дали да го отвори, или затвори. Стисна здраво дървената рамка.
Друга идея. Измъкна от рафта една дебела книга по криминология (беше я купила за три долара от библиотечна разпродажба и много я ценеше). Плъзна я навън и я остави да падне.
Никой не изпищя. Чу се как книгата тупна на тревата. Допълзя до шкафа, извади от него фенерчето, което й бяха дали от училището, и го включи. Заоглежда отвън. Нищо. Само мрак и още мрак, и характерните за нощта шумолящи звуци.
Затвори и залости прозореца, спусна завесите и положи главата си върху коленете. Какво пишеше? Загадка на стената, загадка. Убийство… нещо… нещо… нещо.
И тогава бе връхлетяна.
Паническите атаки са мръсно нещо.
Първо дойде скоростта. После дойдоха стягането в гърлото, виенето на свят и усещането за сляпо навлизане в състояние на пълно объркване. Странният вятър, задухал в съзнанието, отвя всичко и създаде гротескно подобие на реалността. Всички пътища бяха блокирани. Всички възможности водеха към гибел. Нищо не изглеждаше логично. Стиви имаше чувството, че някой я души. Преглътна, за да се убеди, че може да преглъща, че дихателните й пътища са отворени.
— Всичко е наред — каза си. — Дишай! Едно… две…
Но не можеше да диша така — на едно, две, — защото Вселената се сливаше в една точка. Щеше да е добре да припадне, но ужасът, че докато е в безсъзнание, въртележката ще продължи да се върти, си оставаше.
Казват, че депресията лъже. А тревогата е просто глупост. Но тя прави невъзможно да посочиш разликата между нещата, които действително са плашещи (например да изгориш жив), и нещата, които въобще не са плашещи (да лежиш завит на леглото си). Задействат се едни и същи бутони. Спри. Тръгни. Горе. Долу. На тревогата не й пукаше. Завесите казваха „страх“, подът също казваше „страх“. Тъмнината казваше „страх“ и ако включеше лампата, вероятно щеше да се чуе същата дума. Все пак я включи.
Лицата на убитите членове на семейство Елингам я гледаха обвинително от таблото. Изтича до скрина и дръпна чекмеджето с треперещи ръце. Извади едно хапче ативан и го глътна, прокарвайки го с глътка вода от бутилката на нощното шкафче.
Нужно бе време да подейства, а Вселената все още виеше в ушите й.
Кой можеше да й помогне?
На излизане в коридора се блъсна в касата на вратата. Довлече се до стаята на Джанел и почука. Секунда по-късно се чу сънено „Да?“.
Вратата бе отключена. Стиви бе твърде объркана, за да се почувства виновна, че буди приятелката си.
— Какво? — каза Джанел и се надигна. — Добре ли си?
— Паническа атака. Може ли да… ти би ли…
Джанел стана, взе робата си и я метна върху раменете на Стиви. Заведе Стиви до леглото и я накара да седне, после я прегърна с една ръка.
— Съжалявам — изпъшка Стиви. — Съжалявам.
— Ето — каза Джанел и стисна ръката й. — Всичко е наред.
Така.
Държането на ръката на Джанел върна донякъде реалността.
— Може ли да постоя при теб минутка?
— Ще стоиш, докато това не приключи. Колкото трябва. Случило ли се е нещо?
Стиви не можа да се насили да каже. Всичко се люлееше. Подпря се на Джанел и на стената зад леглото и зачака неприятното движение да спре, думите да престанат да притичват през съзнанието й, Искрено коварен да си тръгне.
На сутринта, когато излезе от стаята си, Стиви видя Джанел в дневната. Изглеждаше изненадващо свежа за човек, който почти цяла нощ е полагал грижи за приятел. Носеше суитшърт, на който пишеше „ПИТАЙ МЕ ЗА КОТКАТА МИ“ и панталон за йога. Плитките й бяха скрити под ярка червена кърпа. От друга страна, Стиви все още бе с изцапаното с трици долнище. Не бе погледнала косата си, която вероятно бе в ужасно състояние. Не си бе направила труда да измие лицето и зъбите си. За нея бе важно да стане и да се отърси от нощта.
Стиви я беше срам да погледне приятелката си. Никога не бе преживявала такъв ужас, а и преди за нея се грижеха родителите й. Джанел я бе сложила да си легне малко преди изгрев-слънце и тя бе спала непробудно няколко часа. Сега бе гроги, тежка и бавна.
— Как си? — попита тихичко Джанел.