По непознати пътеки

Като ни съгледа, тя дръпна рязко поводите и сложи малката си ръка върху дръжката на ножа, надзъртащ изпод котешката кожа, ала нейната угриженост бързо премина в усмивка, и видимо радостно изненадана, девойката извика:

— Кеес Ойс! При нас ли идвате?

— Да, Митие [83]. Майка вкъщи ли е? — Да.

— АЯн?

— Не. Той търси един леопард.

— Ами ти? Накъде си тръгнала, момиче?

— При съседа Зелмст. Бързам. Майка е болна и Зелмст трябва да й помогне.

— Дете, ти няма да стигнеш там преди нощта, а пътят е опасен. Тя се усмихна леко.

— Аз не се страхувам, баас Ойс, нали го знаете, а майка този път е толкова зле, че съседът непременно трябва да дойде.

— Съседът Зелмст лекар ли е? — попитах аз.

— Той е бур, който разбира туй-онуй от билки — отговори ми Кеес Ойс.

— В такъв случай Митие може да тръгне обратно, аз ще опитам да помогна на майка й.

Момичето ме погледна зарадвано.

— Значи вие сте офисир ван гизондхейд [84]? — попита.

— Наистина съм нещо като лекар и имам пътна аптека — отговорих аз.

— Та това е едно изключително щастливо обстоятелство, минхер — рече Ойс. — Обръщай, Митие, и бъди радостна, защото аз вече изобщо не знам от кое време не е виждан лекар тук в планините Ранд. Хайде, минхер, нека яздим малко по-ускорено! Вие трябва да знаете, че Митие не обича понито й да скучае!

Ние накарахме конете да препуснат и аз действително забелязах, че Митие отлично умееше да се оправя със своето животно. Някакъв необикновен интерес се пробуди у мен към странната ездачка. Как се бе сдобила кафърката с християнското име Мария? Как се бе стигнало до една почти роднинска връзка с прочутия бурски предводител? Съдейки по привлекателната й външност, тя трябваше да принадлежи към някое изтъкнато племе. Може би беше аматомба или лагоанерка. Коя беше болната майка? Момичето нямаше вид да е получило кафърско възпитание.

Тези мисли и разсъждения бяха прекъснати от един викащ зад нас глас. Обърнах се. Току зад копитата на нашите коне се носеше в тръс дебелият брабантец, но без ездач. Оня лежеше на късо разстояние назад, протегнал ръце и крака прави като свещ във въздуха, и крещеше с все сила:

— Минхер стоят… минхер чакат! Ох, ох… ау, ох! Квимбо нямат вече кон и кон нямат вече Квимбо! Ох, ау! Кон търчат, а Квибо не може вече търчат и нито вече яздят, Квимбо нямат вече ръка и ни вече крак, Квимбо лежат на земя и съм мъртъв!

Нямаше как да не се разсмея и Кеес Ойс ми пригласи. Момичето обаче се върна при нещастния племенен роднина, скочи от понито и се наведе към него.

— Квимбо ли се казваш? Някаква телесна повреда ли си причини? — попита го то.

— Да, Квимбо се казват Квимбо, ама не Квимбо са причинил повреда на Квимбо, ами кон причинил повреда Квимбо.

— Какво те боли? Къде имаш болки? В гърба?

— Само гръб да болят Квимбо? Ох, ох, цял Квимбо имат болка. Квимбо съм вече не жив, Квибо съм мъртъв!