Обсебването на Елейзабел Крей
- Автор: Удинг Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Хинкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обсебването на Елейзабел Крей». Краткое содержание книги:
— Инспектор Мейкрафт — представи се той в слушалката, избърса дъждовните капки от челото си и отметна оредялата си коса назад.
— Някой иска да ни каже нещо — чу той от другата страна.
На Мейкрафт му трябваха няколко секунди, за да разбере кой му се обажда.
— Съобщение — каза той, щом разбра на кого принадлежеше гласът.
— Предупреждение.
— Но кой би се осмелил да предупреждава нас?
Мейкрафт замълча за малко и отговори.
— Кърпеното лице.
— Кърпеното лице?
— Познавам Кърпеното лице. Това е негова работа. Не може да се сбърка.
— Че каква работа има той с нас?
— Откъде да знам. Тишина. — Няма значение. Може да знае за нас, но е закъснял. До неделя първата церемония ще бъде извършена. След това момичето няма да може да ни се изплъзне.
— Неделя? Дотогава има цели два дни! Мислех, че имаме работа преди това.
— Два дни, Мейкрафт. Съветвам те дотогава да се увериш, че всички твои приятели и семейството ти няма да са в Лондон по това време. Ти, разбира се, ще останеш тук и ще се позабавляваш с нас.
Мейкрафт замълча, въздържайки се от укора, който му се искаше да отправи.
— Ами Кърпеното лице?
— Направи, каквото можеш по въпроса. Смятам, че няма да имаме проблеми с него. Междувременно сигурно ще ти бъде интересно да разбереш, че намерих още малко помощ за търсенето на някогашната лейди Тач. Кой би се справил по-добре с откриването на вештици от ловец на вештици?
— Тим? Обадили сте се на него! — извика Мейкрафт — Надявам се не сте забравили да му споменете малката подробност, че момичето ни е необходимо живо!
— О, на него това му е ясно — прозвуча гласът от другата страна и затвори.
Мейкрафт тресна телефона с такава сила, че замалко не го счупи. Той се изправи и закрачи нервно из стаята. Пура — една пура щеше да го успокои. Той седна, извади пура от джоба си, сряза я и запали края. Задържа дима в устата си, но нищо не бе в състояние да разпръсне толкова бързо тревогата, която изпитваше. Разтревожен, той си сипа чаша от уискито, което държеше в бюрото. Отпи голяма глътка, а после — още една.
Кърпеното лице! Този ужасен злодей! По своя собствен странен начин той бе изпитвал нещо към онази жена, чийто разчленен труп бе видял преди малко. Привличане, копнеж по силна и студена жена. Може би ако нещата се бяха развили по друг начин, можеха да се сближат. Може би.
Независимо колко се стараеше, той не успяваше да се отърси от образа, който изникваше в съзнанието му. Мократа и влажна улица. Проливния дъжд. Разкривения и нагънат навес. Символът chackh ’morg, изрисуван с кръв по тухлите на стената. И накрая жертвата, която вече почти не приличаше на човешко същество. Пироните и ножовете, това, което бе направил с лицето й…
Мейкрафт остави чашата с уиски, защото му се повдигна. Не мисли за това, не мисли. Както обикновено Карвър бе излязъл прав. Глухата жена бе успяла да се измъкне от него, затова бе убил друга в същата зона. Само че този път това бе Лусинда Уот, секретарката на доктор Пайк и жената, която самотният инспектор можеше да обикне.
Кърпеното лице знаеше за Братството. Знаеше и че Лусинда бе част от него. А това означаваше, че може би знаеше за всички тях.
Мейкрафт погледна картата на Лондон зад себе си. По лицето му се изписа омраза. Той погледна карфиците по повърхността й, сред които бяха и зелените кабарчета.
Само още едно зелено кабарче, приятелю, и вече нищо няма да бъде в състояние да ни спре. Просто не биваше да избираш точно нея, Кърпено лице.
ГЛАВА 14
Честта на скитниците
Неочакван съюзник
На Кривите улици се зазоряваше. Слънцето постепенно се издигаше на хоризонта, промушвайки лъчите си през сутрешната мъгла. В Лондон все още се усещаше нощният студ, но на местата, достигнати от топлите лъчи, личеше, че се очертава необичайно топъл ден.
В градината на покрива на висока и тясна сграда, където преди това се бе помещавала аптека, стоеше Елейзабел и наблюдаваше разбуждането на града. Тя се бе облегнала на високата до гърдите й каменна стена, обграждаща покрива, заровила пръсти в русите си коси. Зад нея се простираха редици с оранжерии, лехи с картофи и моркови, скрити зад грубите листа.
Тя усети как той се приближи зад нея, въпреки че не бе чула как се изкачва по стълбите и излиза на площадката. Престори се, че не го чува, впила поглед в разкривените улици отдолу.
— Мис Елейзабел?
— Здравей, Таниел — каза тя и се обърна. Таниел беше леко разчорлен, спуканите капилярчета в очите му почти бяха изчезнали и вече изглеждаше значително по-добре.
— Сигурно си уморена — отбеляза той.