![Страх от летене [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/no-cover.jpg)
Страх от летене [bg]
- Автор: Джонг Эрика
- Язык: болгарский
- Переводчик: Галина Парашкеванова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Страх от летене [bg]». Краткое содержание книги:
Забраняван някога в Италия и Южна Африка, сега „СТРАХ ОТ ЛЕТЕНЕ“ се нарежда сред най-добрите произведения на съвременната американска литература и се изучава дори в училищата.
В банята за прислугата има вана с лъвски крака. Едно момиченце може да си представи как се дави в нея. Четири месингови фенера висят от тавана на гостната. Салонът е шеметно висок и покрит с потъмнял златен лист. Високо над помещението има балкон с парапет, чиито извити прегради са точно толкова раздалечени една от друга, та да може едно дете да мине между тях и да полети във въздуха към земята.
По стълбите тя стига до ателието, пропито с миризма на терпентин. Таванът се извисява нагоре и се
[# „Je pense, done je suis“ — на Дскарт; на бълг. „Мисля, значи съществувам.“ Тук, в текста — на англ. — Б. пр.]
@ва като шапката на вещица. Железен полилей, настръхнал от шипове, виси на черна верига точно в центъра. Той се поклаща леко от вятъра, който съска между трапецовидния северен прозорец и трапецовидния южен прозорец.
Гипсовата смъртна маска на Бетховен виси на стената. Куполовидните му клепачи са затворени. Тя се покатерва на един стол и ги погалва с пръсти. По гипса остават следи от черни сажди. Сега вече е оставила отпечатъците от пръстите си по очите на Бетховен. Със сигурност предстои да се случи нещо ужасно.
На масата лежи череп. До него има свещник. Това е натюрморт, подреден от дядо й. Съществуват ли наистина такива неща, като мъртвата природа?
На статива стои полузавършената картина с черепа и свещника. Кое е по-мъртво? Черепът? Или мъртвата природа на черепа? Чие мъртвило ще просъществува по-дълго?
В ъгъла на стаята е дрешникът. Там виси празна зелената военна куртка на мъжа й. Ръкавите се веят от вятъра. Мъртъв ли е той? Тя е страшно уплашена. Изтичва от ателието надолу по стълбите. И изведнъж пада, знаейки, че ще умре, когато стигне долу. Мъчи се да изкрещи и в усилието си се събужда. Учудена е, че се намира в Париж, а не в къщата на родителите си. Той все още лежи до нея, сякаш е мъртъв. Тя гледа заспалото му лице, дългата уста с извитите нагоре ъгли, веждите, изписани като китайска калиграфия, и си мисли, че по това време на следващата година те няма да бъдат заедно или пък ще имат бебе, което няма да прилича на нея.
— Честита Коледа — казва той, отваряйки очи. Те правят любов, изпълнени с надежда. Мразовито е и снощният дъжд е заледил улиците.
Двамата се обличат и излизат да се разходят. Той я държи здраво, но въпреки това тя продължава да се пързаля. Той я поучава как да „прави ситни стъпки“.
— Все едно че краката ми са вързани — отвръща тя. Той не се усмихва.
Разхождат се по остров Сен Луи и се възхищават на архитектурата. Сочат към чудати каменни резби по вторите етажи на къщите. Спират се да гледат как трима старци ловят малки, гърчещи се рибки в придошлата сива Сена. Изяждат две дузини стриди в някакъв Елзаски ресторант, след което вземат тартини с лук и се напиват с вино. Извървяват отново заледените улици, хванати един за друг като удавници за сламка. Тя се чуди къде ли би могла да се дене, ако го напусне. Къщата, която е сънувала миналата нощ, й се привижда пак откъслечно. Знае, че не може да отиде там. Просто няма къде. Никъде. Стисна го все по-здраво.
— Обичам те — казва тя.
Когато става още по-тъмно, двамата спират за кафе и buche de Noel в малък ресторант срещу „Нотр Дам“, на Левия бряг. Дали мисли той да я напусне? Тя никога не знае какво мисли той. Преструват се, че са прекарали един щастлив, безгрижен ден. Той не пропуска никога да я хване здраво през кръста, когато пресичат ледените улици.
— Прави ситни стъпки — продължава да й повтаря.
— Ще си счупиш врата и ще повлечеш и мен със себе си.
— Какво бих правила без теб? — пита тя…
Той нервно прочиства гърлото си, но не казва нищо.
Филмът би могъл да свърши тук, с неговата кашлица може би. Но аз си спомням събитията, които последваха: колата се развали и на връщане трябваше да вземем влака обратно до Хайделберг; четиримата френски войници, с които деляхме кушет-вагона втора класа и които се оригваха и пърдяха през целия път до Германия така, сякаш подсилваха тягата на локомотива; шеметното ми падане от най-горното легло на пода. Внезапни диарични пристъпи — поне шест пъти през нощта — ме накараха да превъзмогна това падане (като веднъж стъпих точно в слабините на французина от долната кушетка, който, обективно погледнато, се показа много мил.).