Страсти по госпожица Пондероза

Призраците на всички наденици, които бяха произведени в тази стая, сякаш присъстваха, зорко ококорили очи. Всяка блестяща мраморна повърхност, всички инструменти от неръждаема стомана, висящи на куките, отразяваха техния образ в стаята.

Примо Касторини усети как мъжката му гордост поема инициативата. Той вдигна Фернанда Пондероза на ръце. Усети я лека като перце в силните си ръце. Тя почувства как мускулите на яките му предмишници, които бяха получили силата си от разчленяване на трупове, я държат високо над земята.

И в следващия миг го спря с едно-единствено движение на ръката си.

— Не тук, не сега, не така — промълви тя, докато си поемаше въздух. — Ела довечера при мен.

Внимателно, все едно държеше яйце, той я остави да стъпи на краката си. Тя не можеше да знае какво му струваше този жест. Огромният му гръден кош се издигаше и спускаше. Той отстъпи изправен назад, гледаше я така, че сега бе неин ред да се олюлее. Черните му очи се впиха в нейните, сякаш търсеха там нещо, което той не можеше да открие другаде. Наистина ли трябваше да я остави да си отиде?

Да, той го направи. Трябваше да изтърпи агонията да я гледа как пак се отдалечава от него, но си обеща, че това ще бъде за последен път. След тази нощ тя никога нямаше да го напусне, никога. Трябваше да се погрижи за това. Заключи вратата след нея и след това нададе рев като бик в полето.

Той се опита да се овладее, но не успя. Най-после я имаше. Или щеше да я има. Можеше да се справи с разочарованието на момента заради обещаващото бъдеще. Но как да преживее часовете дотогава? По кое време да отиде? Какво значение имаха подробностите? Сега беше четири часът. Щеше да отиде в седем. Три часа.

Той си приготви вана. Въпреки жегата трябваше да се потопи във вода. Остави я да се напълни догоре, така че когато влезе вътре, водата преля над ръба и се разля върху плочките на пода. Беше гореща. Но приятна. Облекчи го. Пара изпълни стаята като мъгла. С всяко негово движение още вода преливаше над ръба на ваната и падаше като фонтан, съскайки върху пода. Някъде отдалеч той чу грохота на гръмотевица.

Не искаше да мисли какво ще прави, ако тя му откажеше по-късно. Просто не можеше да позволи на тази възможност да се промъкне в съзнанието му. Ако това се случеше, то щеше да го унищожи. Изхвърли го от ума си, след което за по-сигурно изобщо спря да мисли.

Знаеше, че може да се справи. Знаеше, че притежава необходимото за това. Беше доволен, че не го е правил от седмици. Толкова по-добре. Да има нещо в резерв. Отвори зандана, където живееше страхът му, и пусна там долу до заплахата от отхвърляне и страха от провал. После отново заключи вратата и този път изхвърли ключа.

Остана във водата, докато кожата му се набръчка като сушена слива, и тогава разбра, че е време да излезе. Обръсна се, втри в тялото си парфюм, облече най-хубавите си дрехи и обу шикозни обувки. После зачака да настъпи часът, в който щеше да отиде при нея.