Нищо друго, освен истината
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Лилова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Нищо друго, освен истината». Краткое содержание книги:
Докато си проправя път из лабиринтите на големия бизнес и политиката в Сан Франциско, в търсене на един мъж, който почти се надява никога да не намери, разяреният и объркан Харди се опитва да разбере защо безупречно вярната му съпруга Франи е толкова лоялна към друг. Каква е тази истина, която може да разделя жена от съпруга й, майка от децата й… и да кара Харди да се чувства толкова безсилен пред гнева на закона?
Полицаят у Глицки без малко да й повярва, защото практическото основание, което посочваше тя, особено що се отнася до времето на убийството, изглеждаше разумно. Ако Рон Бомонт е убил жена си сутринта; преди да отведе децата си на училище, докато те все още са били там или дори в колата, и е успял да скрие деянието си от тях, трябваше да признае, че това би било направо партизанска акция. Не че не би смогнал да го извърши — и Ейб съвсем наскоро доказваше, че всъщност е напълно възможно, само дето в реалния живот възможно не означава сигурно.
Но пак оставаха въпросителни. Неизбежно е.
— Тогава защо се укрива?
— Откъде си толкова сигурен, че не е отишъл на риба или нещо подобно, за да се махне за ден-два?
Ето така не биваше да отговаря и Глицки зацъка обезсърчено.
— Съпругът ти ми каза. Той е ходил в училището. — Многозначителен поглед. — Зная, че Диз е казал и на теб, което повдига въпроса защо се преструваш, че не знаеш. А също и защо Рон се укрива.
— Може би е изплашен, Ейб. Хората се боят, дори и да не са направили нищо лошо.
— Така е — съгласи се Глицки. — А също така се боят, когато смятат, че ще ги заловят заради деянията им. Виждал съм подобни неща. А освен това не ми отговори на първия въпрос — защо се преструваш, че не знаеш.
Внезапно очите й наистина заблестяха.
— Защото има неща, които не бива да казвам на никого — затова. Дори на теб, дори на Дизмъс. Имам право на лични тайни. Точно като теб, Ейб. Какво ще кажеш? — Франи се отдалечи на няколко крачки, после неочаквано спря и се обърна. — И след като ще си задаваме въпроси, и аз имам един към теб: за какво дойде? Не е за да ме видиш, а ми каза така. Защо ме излъга?
Глицки вдигна ръце. Тя имаше право. Беше съпруга на Харди, една от най-близките му приятелки с изключителни качества, а обстоятелството, че е в затвора, не я превръщаше в престъпник, в заподозряна, в човек, с когото той би трябвало да се държи като полицай. Пак си оставаше жената, грижила се за момченцата му цял месец след смъртта на жена му.
— Много съжалявам, извини ме.
Тя поомекна. Донякъде. Но ръцете й все така бяха скръстени.
— Извинението върши работа. Като начало. — Но и не се отказваше от въпросите си: — И тъй, защо дойде при мен?
— Не можах да заспя. Помислих си, че може би ще ми кажеш за Брий нещо, което да не зная. Хрумна ми, че в цялата тази бъркотия никой не се е сетил да те попита.
— Но аз не зная нищо за Брий.
— И нямаш никаква представа кой я е убил? И Рон ли няма?
— Каквото е знаел, казал го е на заседателите, сигурна съм.
Глицки се помъчи да се усмихне.
— Аз съм на твоя страна, Франи. Както и да е. Имаш ли нещо против да ти задам няколко въпроса, да видя дали няма да ме насочат към още някого?
Раменете й се превиха, цялото й тяло издаваше изтощение.
— Имаш ли нещо против да седнем?
Минаха навярно двайсет минути. На Глицки му се струваше, че току-що са започнали, когато пазачът почука, вратата се отвори и се появи Дизмъс Харди.
— Купон в първа класа, а? — подхвърли той. Но Глицки си помисли, че няма вид на купонджия. По-скоро на изтормозен от безсъние.
Франи стана и се запъти към него. Глицки се изправи, осъзнал, че за днес беседата му е приключила. Заобиколи масата.
— Добре, гълъбчета. Схващам намека.
— Ейб, не се притеснявай, ние само…
Но лейтенантът вече беше на вратата.
— Зная ви аз вас. Диз, известно време ще бъда в службата. — Понечи да си върви, но се сети нещо: — А, и още нещо, Франи!
— Да?
— Да се храниш — заплаши я той с показалец.
И те останаха сами, прегърнати. Харди идваше направо от хотела „Хилтън“ на летището, защото искаше подробно да й разкаже всичко. Даде й бележката от Рон, но тя, изглежда, не й направи особено впечатление. „И наистина — помисли си той, — защо да се впечатлява?“ Тя нямаше да й послужи, ако изобщо й свърши работа, още дни наред. Нещо повече обаче — Франи бе доста по-загрижена от друг проблем.
— Преди всичко — каза тя — нека ти обясня за мен и Рон.
— Добре. — Дъхът му секна и успя да изцеди само тази дума.
— Харесвахме се, харесваме се. — Помълча. — Може би и нещо повече.
Харди се помъчи в гласа му да не проличи никаква болка или обвинение:
— Колко повече?
Жена му въздъхна.
— Струва ми се, че аз известно време се увличах по него. Като че ли и с него ставаше същото. — Франи долови нещо в изражението на мъжа си и пусна ръката му. — Сега ще ме намразиш, нали?
— Не — отвърна той. — Изобщо не съм способен да те мразя. Обичам те.