Приключение в бъдещето

— Срам ме е заради себе си и тебе.

— Не съм направила нищо, от което да се срамувам.

— Направи. По-точно нищо не направи и затова направи.

— Можеш ли да говориш без заобикалки?

— Мога. Оставихме Алиса сама.

— Не е вярно, аз утре непременно ще дойда. А днес след работа Наташа искаше да прескочи, ако няма колоквиум. Ти ще останеш един-два дни в къщи, а след това ще дойдеш при нея. И даже ще доведеш и приятелките си.

— Това е малко, бабо.

— Какво предлагаш?

— Да вземем Алиса с нас.

— Къде?

— У нас, в къщи.

— Ти съвсем си се побъркала, Юлия! Ти според мене си забравила, че Алиса е болна, че има сътресение на мозъка и е загубила паметта си. Необходими са й квалифицирани медицински грижи… Вземай чантата и да вървим.

Те се сбогуваха с Алик, с Шурочка и другите и тръгнаха да оформят документите на. Юлка от болницата. Докато получаваха палтото й, обувките й и другите горни дрехи, враната се отвори и се втурна Наташа, Юлкината майка.

— Колко е хубаво, че ви заварих! — каза тя.

— Няма ли да си имаш неприятности, дето си излязла от работа? — попита Мария Михайловна.

— Не, аз взех разрешение. Хайде по-бързо, че навън ни чака такси.

Юлия вече беше готова.

— Не искаш ли да си тръгваме? — попита я Наташа.

— Тя е решила непременно да вземем и Алиса — каза бабата. — Като че ли ние се разпореждаме в болницата.

— Правилно — отговори Наташа. — Аз вече си мислех, че щом Алиса оздравее, трябва да я вземем у дома.

— Не възразявам. Но днес — не.

— Значи може? — зарадва се Юлия.

— Разбира се, че може — отговори баба й. — А сега да вървим. Таксито чака.

— Мамичко, скъпа, имам огромна молба — каза Юлия.

— Казвай.

— Иди при Алиса и й предай бележка от мене.

— Алиса ще почака до утре, нищо няма да й стане — каза баба й.

— Ти не разбираш. Това е много важно. Мамо, мога ли да ти пошепна няколко думи?

Бабата повдигна рамене и каза:

— Ще ви чакам отвън, до колата. Кой е номерът?

— Не помня. Шофьорът е черничък, с мустаци.

Юлка отведе Наташа до стената и прошепна високо:

— Алиса не бива да остава тук. Дебне я опасност.

— Юлка, пак ли фантазираш?

— Мамо, трябва да ми вярваш. Аз рядко те лъжа.

— От моя гледна точка така трябва и да бъде.

— Тогава си длъжна да ми вярваш. Иди веднага при Алиса. Не й оставих дори адреса и телефона. Може да се наложи да бяга от тук. А къде ще отиде? Затова искам тя да дойде у нас. Ясно ли ти е?

— Ясно ми е, че взаимното уважение е главна черта в отношенията между децата и родителите. Пиши бележката. Ето ти писалка и лист. Да предам бележката чрез сестрата?

— Не, недей. Може би това няма да е сестрата.

— Ама че фантазия имаш!

— За съжаление не е фантазия. Важното е да кажеш лично на Алиса, че я чакаме. Едно е, ако аз й го кажа, друго е — ако си ти, ти си възрастна.

— Разбрахме се.

— Браво, мама!

— Благодаря ти.

А Юлка написа на листчето от бележника на майка си:

„Алиса! Нашият телефон е 145-55-67. Адресът ни е: улица «Островски» №16. От болницата с тролейбус №15 до спирката «Дом на учените», апартамент 29, в двора. Чакам те по всяко време. На училище ще отида след три дни. Дотогава ще разпитам момичетата дали няма нещо подозрително в поведението на някой от тримата Колевци. Ще го направя внимателно, разбираш ли? С моите в къщи съм се разбрала. Те не са лоши хора. Твоя Юлия. Изгори бележката.“