Пътят на Икар

Гордал, Гордал, здравата си загазил, брат! — възкликнах в себе си, макар с нищо да не бе ми станал симпатичен, освен може би заради тая нежност, с която ръцете му закриляха киборгчето. Без съмнение това беше киборг, а Гордал бе пристъпил закона да не се създават киборги. Още на Земята някога осъзнали, че този кентавър от машина и човек, наречен киборг, представлява в същност едно отвръщане от човешката природа, самоотречение на човека от себе си и бяха ги забранили под заплахата от най-строги санкции.

Как ли са го хванали? Страшен е тоя Лоц, сигурно той е предусетил работата — знакът за наблюдение в медицинското досие на Гордал говореше за това. Но такъв знак бе сложил и при Хелиана! Какво ли е надушил пък при нея? Нищо нямаше да ми каже!

— Нека да ви го демонстрирам — рече още по-дрезгаво Салис Гордал и аз останах с впечатлението, че той вече бе молил за това.

— Няма нужда — отвърна Лоц, а тоя отговор бе отговорът на всички. Те еднакво не поглеждаха към Гордал и еднакво не желаеха да видят как действува малкият киборг. С изключение на първия координатор.

Стараейки се да не издам всичко онова, което се събираше в мен като бунт и като подготовка за борба против този човек, аз се държех така — или си въобразявах, че се държа така, — сякаш не забелязвах холографския фантом. Но усещах и присъствието му и всяко движение на клепачите или ръцете му като надвиснала над всички ни тук заплаха. А тая заплаха не криеше като другите заинтересоваността си от бедния робоконструктор — гледаше го със спокойна изпитателност, с неумолима изпитателност очакваше и решението на комисията, което в присъствието му щеше да бъде възможно най-строгото.

— Не ни интересува вашият киборг — повтори Лоц. — Интересуват ни мотивите за създаването му. А тъкмо тях криете от нас. Говорете, човече!

Защо всички като че ли се страхуваха да гледат към киборгчето? Защо и аз се боех да задържа погледа си нататък? Или по-скоро: потисках едно нечовешки силно любопитство? Ето, Гордал го пусна на пода и то застана тромаво на крачетата си, подпря се с ръчичка на страничната стена на надуваемото кресло, боязливо завъртя глава в кръга на заседаващите мъже. Имах чувството, че ей сега ще се изплаши и ще заплаче. Изумителна бе приликата му с ония земни деца, които бях виждал по филмите за Земята, а и като тях бе облечено. Като всичките земни тригодишни момченца. Пък и личицето му бе така скулптирано — сигурно от най-редкия биопластон, — че ако бях го видял другаде, щях само да се учудя чие ли е това красиво дете! И нежно, и хубаво, и весело с това чипо носле, с пълните бузки, с израза на момчешко упорство около устните. И… с тая очевидна прилика със своя създател! Май че работата с мотивите също беше ясна, та напразно Лоц измъчваше човека. Какво толкова да ни обяснява, случаят наистина е абсолютно ясен!