Принцът пират
- Автор: Жаколио Луи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Гено Холевич
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Принцът пират». Краткое содержание книги:
И така, призрачният пиратски кораб се носи из северните ширини и всява ужас. Но и демонът на отмъщението е уязвим. Колкото и да крие дълбоката рана в сърцето си, тайната рано или късно ще се разбули.
Да не би Харалд да се е сетил за служителите си и да е пратил да ги търсят? Трябваше да се узнае час по-скоро кой можеше да бъде по това време.
— Кой е? — извика Грундвиг и тръгна към вратата.
— Приятели! — отвърна глас. — Бързо отваряйте! Грундвиг не обърна внимание на гласа и отвори вратата, но мигом я бутна обратно с отчаян вик:
— Бързо, Хутор! Насам!
Той се мъчеше да затвори вратата, но отвън напираха да влязат петима души и старецът едвам удържаше на натиска им. С един скок Хутор се озова при него, хвана първия, който му попадна, и го дръпна навътре в стаята, а след това хлопна вратата под носа на останалите и попита стареца:
— Искаш да останем затворени в кулата ли?
— А как иначе! — викна Грундвиг. — Та ние ще бъдем един срещу десет най-малко!
— Само срещу десет? — спокойно, без нотка на самохвалство попита Хутор, докато продължаваше да натиска с гръб вратата. Грундвиг сложи в това време куката.
— Ти май си загуби ума — отвърна му той. — Нима забрави, че аз не мога да се справя с повече от един противник наведнъж, а отвън са най-малко двадесет, ако не и тридесет.
Хутор въздъхна със съжаление — тъкмо се бе въодушевил за битка и сега да го лишават от тази възможност.
Бандитът, когото той бе дръпнал вътре, си кротуваше в ъгъла. Изглеждаше силен, широкоплещест, без съмнение страшилище за всекиго, но не и за Хутор.
— Какво да правим с това нищожество? — попита великанът.
— За убийците на Гленор никаква пощада! — отсече старецът. — Дошли са да направят същото и с нас, а сетне да освободят водача си.
Хутор хвана пленника за врата и му рече:
— Сядай и не мърдай, защото като нищо ще те размажа на стената! — Сетне посочи с глава към Надод и добави: — А не можем ли да убием с един удар два заека?
— Не — отвърна Грундвиг, — този още ни трябва… Най-добре е неговата участ да бъде решена от Черния херцог и Фредерик Бьорн.
През това време нападателите бяха обградили кулата и с яростни викове се опитваха да проникнат вътре от другаде. Един глас се извиси над останалите:
— Да насечем дърва и да подпалим вратата!
— Само така!… Давайте!… Бързо! — подкрепиха го гласове отвсякъде.
— Сега ще видите как ще ви усмиря! — рече великанът и като грабна пленника, го понесе по вътрешната стълба към върха на кулата; оттам излезе на площадката и извика: — Ей, вие, гладни псета! Ето, връщам ви вашето приятелче! На! Дръжте! — И той вдигна с една ръка нещастника над главата си и го метна отгоре.
Вик на ужас проехтя и бандитът се просна в краката на стълпилата се сган разбойници. Той бе метнат с такава сила, че падна на повече от двадесет крачки от кулата.
Нищо не поразява хората така, както необикновената физическа сила. Разбеснялата се глутница долу се слиса и притихна за момент. Великанът стоеше изправен на върха на кулата и в утринната мъгла огромната му фигура изглеждаше още по-величава. Приличаше на легендарен исполин от старите норвежки балади. Но ето че бандитите се опомниха и с нови яростни викове се завтекоха да събират съчки и клони, за да изпълнят намерението си.
— Вратата е от много старо и яко дърво — поясни Грундвиг на Хутор, когато той слезе долу. — Тя ще има да гори бавно и дълго като дънер.
— Това е добре, но ние и друго ще им покажем. Ще видим как ще влязат те тук!
Той слезе в избата, където бяха складирани огромни цепеници за отопление на големите средновековни стаи на кулата, избра си една и заби в нея огромен топор. Въоръжен с това оръжие, той застана зад вратата, готов с един удар да смаже главата на всеки, който се опита да влезе. Надод наблюдаваше действията му и тръпки на ужас го побиха. Само с няколко удара великанът можеше да умъртви половината от нападателите.
Отвън долетяха радостни възгласи — бандитите бяха приготвили и запалили огъня и езиците му вече заблизаха масивната врата. Минаха десетина минути. Те с нетърпение очакваха всеки момент вратата да пламне. Най-неочаквано, сякаш в защита на обсадените, небето прати помощ: събиралите се цяла нощ тъмни облаци изляха проливен дъжд. Само за минути кладата на бандитите бе загасена напълно.
XXIV
ПРИЗРАКЪТ ПРОГОВАРЯ. SURSUM CORDA. ФРЕДЕРИК БЬОРН. ЧИЧО МАГНУС
С неописуемо вълнение Инголф чуваше как войниците се отдалечават, изумени от изчезването на затворника. Наистина стана чудо — той бе спасен тъкмо когато животът му висеше на косъм. Спасителят му го извади от вцепенението.
— Елате с мен — едва чут глас повика Инголф. — Вече няма от какво да се страхувате.
Капитанът потрепера, когато го докосна костелива суха длан, досущ като на скелет. Непознатият го поведе за ръка по тясна стълба в дебелата стена, която водеше към покоите на изчезналия Магнус Бьорн на долния етаж.