Мечтата на една принцеса
- Автор: Робертс Нора
- Серия: cordina’s royal family #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мечтата на една принцеса». Краткое содержание книги:
Тя, разбира се, много добре знаеше, че трябва да приеме клюките. Годежът им бе новина номер едно не само в Кордина и Европа, но и в Съединените Щати. Което и списание да отвореше, веднага се натъкваше на свои снимки.
Голяма работа, каза си Бри и сви рамене. Клюките идват и си отиват. Без да мисли, завъртя диаманта на пръста си. Да, клюките не означаваха нищо. Ала Рийв… Той беше много важен.
Ако разбираше по-добре себе си, живота си, щеше ли по-успешно да се справи с нещата, които се случваха?
Или щеше да се занимава с неща, които в момента не се бяха случили? Не, животът определено не беше прост.
Да се влюбиш е достатъчно трудно, когато нещата си протичат нормално, но когато пред теб има множество празни страници, толкова много отговорности, на които да привикнеш, всичко е много по-страшно, отколкото интересно.
Рийв ще се върне във фермата си, напомни си тя. Във фермата, в родната си страна, щеше да се върне към живота, с който бе свикнал. И Бри, както и семейството й, както и неколцина други, на които можеше да се има доверие, знаеха много добре този факт. Дори и Рийв да я поканеше, тя можеше ли да тръгне? Ала той нямаше да я покани, каза си Бри и се опита да приеме истината. Все пак тя си оставаше само една от любовниците в живота му, една случайна жена. Едва ли за него бе същото, каквото бе и за нея, защото Рийв бе единственият.
Отговорност. Бри затвори очи за момент и си наложи да осъзнае думата. Трябваше да мисли за отговорностите си, а не да се отдава на мечти, и то посред бял ден. Нямаше да има приказна сватба, нито пък великолепна бяла рокля с воал, която всеки дизайнер в света си мечтае да създаде. Нямаше да има и огромна торта, нито пресечени саби. Щеше да има край и окончателно любезно сбогуване. Нямаше право да иска каквото и да било друго. Но нямаше сили да не го желае.
Когато се обърна, фигурата в другия край на коридора я накара да трепне и да се притисне към прозореца.
— Александър! — Бри отпусна ръката, която бе притиснала инстинктивно към сърцето си. — Уплаши ме.
— Не исках да те стряскам. Изглеждаше ми… — Нещастна бе на устата му. Самотна. — Умислена.
— Гледах стражата. — Усмивката й бе любезна гримаса, с която даряваше всички около себе си. Всички, с изключение на Рийв. Ала за разлика от Александър тя не бе забелязала разликата. — Изглеждат толкова спретнати и красиви в униформите. Тъкмо отивах към балната зала, за да проверя дали всичко е наред. Направо не е за вярване, че остава толкова малко време до бала, а предстоят толкова много задачи. Почти всички отговори са още тук, така че…
— Бри, трябва ли да ми говориш така, сякаш съм някой, на когото дължиш любезности?
Тя отвори уста, но след това отново я затвори.
— Извинявай. Все още се чувствам неловко.
— Недей да ми демонстрираш тази маска, поне не на мен. — Той бе млад, висок и несъмнено силно раздразнен. — Както изглежда, тя не ти трябва, когато си с Рийв.
Гласът на Бри стана леденостуден.
— Веднъж вече се извиних. Нямам намерение да ти се извинявам за втори път.
— Не съм искал извинение. — Той пристъпи към нея с бързата отсечена крачка на човек, който знае къде отива. Един ден Александър щеше да управлява и да поеме по вече утъпканата пътека. Въпреки че бе по-висок, те се гледаха право в очите. — От теб искам само да обърнеш малко повече внимание на семейството си, също както на онзи непознат.
Чувството за вина вече я уморяваше, задушаваше я. В гласа й нямаше извинение, само предизвикателство.
— Това съвет ли е, или заповед?
— Никой никога не е бил в състояние да ти заповяда — сопна се Александър и избухливостта, която бе потискал седмици наред, излезе наяве — Ала и никой никога не е бил в състояние да те посъветва. Ако можеше да ти се вярва, че ще се държиш както подобава, нямаше да се налага да викаме на помощ непознати.
— Според мен не е нужно да намесваш Рийв в разговора.
— Така ли? — Той пое ръката й, докато говореше, което му бе стар навик — И какво има между вас двамата?
Гласът й стана леден. Също и очите.
— Това не ти влиза в работата.
— По дяволите, Бри. Аз съм ти брат.
— И на мен така ми казаха — отвърна бавно тя, без да се замисля, че думите й могат да обидят или наранят Александър. — Ти си по-малък от мен с няколко години и не смятам, че ти дължа обяснение, както и на когото и да било, за личния си живот.