Мисията Атлантида
- Автор: Гриниас Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Мисията Атлантида». Краткое содержание книги:
Конрад потупа студената стена, но нищо не каза. Беше напълно сигурен, че централната камера, която търсеха, се намира на това ниво. И ако Голямата пирамида в Гиза наистина е построена по модела на тази, то тогава коридорът, отвеждащ към централната камера, би трябвало да се намира тук, в дъното на галерията.
Обаче го нямаше.
Вероятно отиваше прекалено далече в хипотезата си, че древните египтяни са научили всичко от атлантите. А дори и първоначалната му теория да се окажеше правилна, то това в никакъв случай не означаваше, че египтяните са притежавали както познанията, така и средствата, за да издигнат точно копие на П4.
— Камерата, която търсим, се намира на това ниво изрече той накрая. — Но ще трябва да стигнем до нея от долу.
— Добре — кимна Йейтс. — По кой тунел?
— На теория и двата коридора би трябвало да водят до погребалната камера — изрече не особено уверено Конрад.
— Стига да не е нашата — опита се да се пошегува генералът.
— Тя няма нищо общо с погребенията — обърна се към него синът му. — Погребалната камера в дъното на пирамидата служи за нещо като космическа тоалетна стая, където царят може да танцува и да празнува завършването на живота си. На върха на пирамидата се намира фениксът или камъкът бенбен, символизиращ прераждането. Всичко това е символ на възкачването, възнесението.
— Схванах — кимна Йейтс. — И някъде по средата на двете неща се случва въпросният фокус-бокус.
— Да, в централната камера — рече Конрад. — Именно там би трябвало да открием хранилище с някакви текстове или технология, които да ни помогнат да проумеем значението на П4. — Огледа се и добави: — И тъй като коридорът за достъп липсва, предполагам, че погребалната камера сама ще ни подскаже.
— И кой тунел води до нея?
Конрад усещаше вторачения поглед на баща си върху себе си. Истината бе, че още не беше свикнал с подхода към пирамидата отгоре надолу. Все пак целият му досегашен опит се базираше на прониквания отдолу нагоре.
Обърна се отново към първия тунел.
Най-естественото би било да продължат при наклона, по който бяха вървели до този момент. Но той подозираше, че този тунел отвежда към главния вход на П4. И именно затова сигурно е блокиран, за да не позволи проникването на външни лица.
— Чакам предложението ти, сине!
— Врата номер две! — отсече накрая Конрад. — Ще поемем по вертикалната шахта.
— Става. — Йейтс веднага се приведе над шахтата и пусна ново въже.
След половин час Конрад стигна дъното на вертикалната шахта и видя, че следва друг, по-нисък коридор в посока север-юг. Той също беше висок повече от девет метра. Йейтс тъкмо се бе приземил до него, когато алармата на ръчния часовник на сина му се включи.
— Да не би да имаш някаква среща? — попита баща му.
— Това означава, че се намираме точно под основата на П4. — Дръпна нагоре ръкавицата на лявата си ръка и наклони китката към баща си, за да му покаже синьо оцветения дисплей на своя мултисензорен часовник. Освен вграденият дигитален компас, барометър, термометър и Джи Пи Ес система, той включваше и висотомер. — Изминали сме почти два километра. Включил съм алармата така, че да ме предупреди за крайната ми цел.
Йейтс извади стандартния си висотомер — неотменим помощник на американските ВВС, и отбеляза:
— Грешиш с около петстотин метра. В момента сме не повече от километър и четиристотин.
Конрад погледна неуверено своя висотомер. Беше изключено баща му да го будалка.
Не и сега. Не и при този залог.
За него това бе равностойно на първото стъпване на човешки крак на Марс. И доколкото знаеше, НАСА не би си позволила никаква грешка в уредите.
После вдигна глава и стигна до заключението, че генералът е прав. Ако не друго, то П4 със сигурност има много по-голямо значение за човечеството, отколкото Марс. Най-малкото от всичко бе по-близо. Осезаемо по-близо.
— Е, сега накъде? — попита Йейтс. — На север или на юг?
Конрад сряза въжето си и инстинктивно се обърна на север.
— Насам!
След около триста и петдесет метра подът внезапно се наклони рязко и почти удвои височината на тавана. След около петдесетина метра се намираше входът, който Конрад търсеше. Усети как пулсът му се ускори.
— Ето я! — отсече той.
Озоваха се в още по-обширно пространство.
Лъчите на фенерчетата им се стопяваха в нищото. Обграден от пълния мрак и треперещ от студ, Конрад почувства, че тази кухина в постройката е многократно по-голяма от горната камера над Голямата галерия, която бяха оставили. При все това празнотата отвъд края на техните лъчи излъчваше необяснима плътност. Да, тук човешки крак определено не беше стъпвал.