Свирепия II (Червената клетка)
- Автор: Марчинко Ричард, Вайсман Джон
- Серия: rogue warrior #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Свирепия II (Червената клетка)». Краткое содержание книги:
След една година в затвора създателят на най-елитната антитерористична бойна част „Тюлен-6“ отново е в играта. Този път като консултант в частна охранителна фирма. Задачата е същата — да се прави на терорист, за да напипа слабите места в охраната. Първа цел: летище „Нарита“ в Токио. Но нещата бързо загрубяват. Още втората нощ резултатът е четири на нула трупа за Марчинко. Той е напипал таен канал за прекарване на секретна електроника към Пхенян. Северна Корея е на път да създаде атомните си бомби, а някои дебелогъзи копелета с тлъсти портфейли във Вашингтон и Токио я прикриват.
… Тъкмо работа за Свирепия, нали?
Разговорът ни беше прекъснат от гръмка експлозия в мястото на целта. Усмихнах се на Джо. Някой не беше внимавал достатъчно.
— Какво беше това, по дяволите? — попита Уондър.
— Бивш противник.
Той се засмя. Представих си как клати глава.
Разказах му за Мани. Той подсвирна.
— Мога ли да помогна с нещо?
— За момента не. Дръж си ушите отворени. Ако чуеш нещо, обади ми се.
— Разбрано, разбрано.
Джо гледаше как прибирам телефона.
— С кого говориш?
— Тайна, Джо.
Планирах да стигна втората цел малко преди 13,30. Сутринта щеше да бъде дълга. Предстоеше ни преход от седем мили. Хълмове, ливади, пасбища, а после по заобиколна пътека до Пътя на апахите, където се намираше втората цел. Спряхме по пътя в координати 14/12 Чарли, за да приберем още един пакет играчки, които с Уондър бяхме скрили по време на набезите си насам. Това скривалище се намираше във водонепропусклив чувал, завързан за югоизточната бетонна опора на моста, който минаваше над реката на две мили северно от къщата на Грифит.
Като дар от Бога беше това, което се случи. Преди да извадя пакета, проверих моста за мини. На дървената рамка от долната страна на бетонния мост на метър и петдесет над плитката вода имаше голям плик. Влязох във водата, проверих за жици и други приспособления за взривяване и понеже не намерих, вързах въже към рамката и се изтеглих нагоре. Към плика бяха закачени три отделни мини. Обезвредих ги, взех плика, извадих го на брега и внимателно го отворих, за да видя на каква цел се е натъкнал отборът.
Еврика. Вътре имаше карта за отборите на „Алайд нешънъл текнолъджис“ и „Мацуко“, както и указания за пътя до номер четири. С Джо вдигнахме ръце и плеснахме длани за поздрав. Още нямаше 9,30. Вече имахме голяма преднина в играта.
Сега щеше да е разумно да се пазим — след като се доберем до втората цел и вземем картата за „Алайд нешънъл текнолъджис“, да се отправим към четвъртата и петата цел с преднина от няколко часа.
Но нещо ме човъркаше. Нещо не беше наред. Изведнъж се досетих. Бренекето беше нагласил така нещата, че аз и Мани да бъдем противници. Той, или по-скоро Грант Грифит, искаше да бъдем един срещу друг. Двама гладиатори тупалкаджии, въвлечени в кървава борба за развлечение на богатите. Всички ще очакват да се срещнем при последната цел, ако изобщо стигнем до нея. Вероятно са поставили и видеокамери. Ядосах се. Ако проклетият бивш министър на отбраната е решил да убие някого, то можеше да ми плати за удоволствието. Парите не бяха проблем за него.
Така че да му го начукам. Майната ти, Грант. Ще се справя с Мани тук, насаме, за мое лично удоволствие.
Най-напред показах на инженерчетата как се свързват постелки-взриватели (приличат на постелки за баня, но имат вградени превключватели, които детонират при натиск) към мини с червена боя „Симюнишън“ и симулатор на артилерийски огън. Закрепих постелките към тинестото дъно под моста и обвих пълзящи растения около детонаторните жици. Закрепихме мините на вертикалните опори на моста, а след това Нормалния ги маскира с тиня.
После заредихме около моста мини в концентрични кръгове. Прокарахме детонатори М-1 с прикачени спъващи телове. Заложих много мини с боя. Дагуд погледна свързаните кабели и поклати глава.
— Не е добре, Дик.
— Какво има? — Никога не съм имал проблем да заложа такъв капан.
— Свързал си зарядите серийно. А ако ги свържеш така — той промени свързването, — могат да бъдат задействани и от двата края, и от средата.
Кучи син. Имаше право. Беше елегантно просто.
— Да ти го начукам, Дагуд. Ще ти намеря работа в Литъл Крийк като инструктор по мините.
Зъбите му се бялнаха точно като в реклама на паста за зъби.
— Когато кажеш, Дик. Когато кажеш.
Докато привършвахме десетия старомоден капан с димна граната, Джо се питаше на глас дали не се презапасявам прекалено много.
Вманиаченият ми поглед му подсказа, че не бива да задава този въпрос.
Обясних, че идеята ми е отборът на „Мацуко“ да премине през коридор от експлозиви и да влезе в зоната за убиване, където да унищожим всички. Работехме с трескава бързина. Въпреки всичко ни трябваха почти два часа, за да нагласим експлозивите.
Към 11,15 бяхме готови и се обадих на Уондър. След осем минути кафявочервеният пикап „Додж“ на Стиви наближи моста.
Отворих дясната врата и махнах с ръка на Джо и Дагуд.
— Качвайте се.
Джо беше объркан. Посочих пръст към Стиви.
— Това е вашият водач. Той ще ви заведе до цел номер 2.
— Но…
— Джо, не е време за спорове. — Подадох на Уондър бележка с указанията. — И да ги върнеш живи.
Той ми се ухили иззад очилата си.