Мисията на шута

Шутът не се натрапи в живота ни. А и аз не направих някакви подобрения или преподреждания. Просто се присъедини към нас, настрои стария си график спрямо нашия и прие работата ми като своя. Неизменно се размърдваше по-рано от мен. Събуждах се и откривах, че вратата към кабинета и към спалнята ми са отворени, а твърде често отворена се оказваше и външната врата. От леглото си го виждах как седи кръстато като шивач на стола пред писалището ми. Винаги беше измит и вече облечен. Елегантните му дрехи изчезнаха още в онзи първи ден, заменени с прости якета и панталони или с вечерното удобство на домашния халат. В мига, в който се събудех, той го усещаше и обръщаше очи към мен още преди да съм проговорил. Винаги четеше, било свитъците или документите, с които се бях снабдил с толкова усилия, или съставените от самия мен. Някои от тези ръкописи съдържаха провалените ми опити по историята на Шестте херцогства. Други представляваха несвързаните ми усилия да осмисля собствения си живот, като го опиша на хартия. Вдигаше вежда, щом усетеше, че съм се събудил, и след това внимателно прибираше свитъка точно там, откъдето го беше взел. Ако беше решил, можеше да ме остави в неведение за това, че преглежда дневниците ми. Но вместо това той проявяваше уважение, като никога не ме разпитваше за онова, което бе прочел. Интимните ми мисли, които бях доверил на хартия, си оставаха интимни, тайните ми си оставаха запечатани зад устните му.

Той се вмести в живота ми с лекота, запълни място, за което не бях и подозирал, че е свободно. Докато стоя при мен, почти забравих колко ми липсва Хеп, освен че горях от желание да му покажа момчето. Често говорех за него. Понякога Шутът работеше редом с мен в градината или докато поправях каменната ограда и дървения стобор. Когато работата беше за един човек, например да се изкопаят дупки за коловете, той сядаше наблизо и наблюдаваше. Разговорът ни в такива моменти беше простичък, свързан с текущата задача, или пък безгрижното бърборене на двама мъже с общо детство. Всеки път, когато се опитвах да насоча разговора ни към по-сериозни неща, той отклоняваше въпросите ми с бъбренето си. Редувахме се на Малта, защото Шутът се хвалеше, че можела да прескочи какво ли не, и редицата импровизирани препятствия през моравата ми скоро потвърди това. Дребничката кобила сякаш се радваше не по-малко от нас.