Приказки от цял свят
- Автор: Райнов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказки от цял свят». Краткое содержание книги:
Царят събрал най-юначните си мъже и им казал, че ще даде Есклар-монда и половината си царство на оногова, който излезе да се бие с Аграпарт вместо него. Но никой не се обадил: всички се изплашили.
Тогава дошла самата Есклармонда и рекла на баща си:
— Рицарят, когото затвори, е още жив. Може той да се съгласи.
— Добре — казал царят. — Повикайте го!
Извикали Юон от затвора. Годис му казал, че ще му даде дъщеря си и половината царство, ако излезе срещу великана.
— Излизам — отвърнал Юон. — Само че искам да ми върнеш рога от слонова кост, златната чаша и ризницата. Инак не ща: друг да се бие.
Той знаел, че друг никой не ще посмее да се бие.
— Връщам ти ги веднага — казал Годис и му ги дал. Освен това той подарил на рицаря най-силния си кон и най-хубавия си меч.
Юон не знаел дали Оберон не му се сърди още: без негова помощ той не би надвил исполина. Ала щом си облякъл ризницата, разбрал, че джуджето му е простило: инак ризницата не би му се хванала. Той възседнал коня и се впуснал срещу Аграпарт.
Двамата бойци се срещнали на коне. Още при първия удар на копията и щитовете и двамата паднали от конете — тогава силно се сблъскали. Но тутакси скочили и изтеглили мечовете.
Юон халосал исполина с такава сила, че му пробил бронята и го наранил. Очевидно царят на въздушните духове му помагал.
Исполинът Аграпарт бил по-умен от брат си.
„Ако ме прободе още веднъж — си казал той, — тоя рицар ще ме усмърти.“
И той хвърлил меча, вдигнал ръце, коленичил и казал:
— Признавам: победен съм.
Рицарят го отвел при царя; Аграпарт коленичил и заявил, че ще му бъде подчинен. След това си отишъл.
Тогава Годис дал голямо угощение в чест на рицаря, който го е отмъстил в двубоя. Яли, пили и се веселили. Най-сетне Юон извадил златната чаша, направил над нея знак с ръката си и тя се напълнила с вино. Рицарят я подал на царя.
Но щом Годис я приближил до устните си, чашата тутакси се оказала празна.
— Що е това? — викнал той. — Ти се подиграваш с мене.
— То е затуй — казал рицарят, — че си много грешен. Признай си греховете и се разкай — и чашата ще се напълни.
Всички наоколо били оскърбени. Те наскачали и изтеглили мечовете си. Юон видял, че отново ще почне бой.
— Дано Оберон ме чуе тоя път! — си казал той и надул рога.
Царят на елфите го чул.
„Моят приятел Юон от Бордо тръби — рекъл си той. — Хайде да му помогна. Той е малко непослушен, ала има чисто сърце и не знае що е страх. Ще му се притека на помощ.“
И Оберон тутакси се явил, последван от сто хиляди въоръжени мъже. Те оковали Годис и неговите съюзници. Сам Оберон отвел царя при юнака и казал на Юон да му вземе главата.
Но на рицаря не трябвала цялата глава. Той я отсякъл, извадил й четири зъба, изскубал й мустаците и ги прибрал. После заповядал да вържат хиляда ястреба, хиляда ловджийски псета и хиляда хрътки и да ги отведат на Карл Велики.
Дошла Есклармонда. Той я качил на коня си. Тя била хубава като самодива — чернокоса, черноока, с бляскав поглед и мургава кожа, — с устни като малини.
Когато излезли от двореца, видели, че Оберон ги чака. Той ги качил на въздушната си колесница, която била крилата и летяла много бързо. И тримата се понесли с чудна бързина над градовете, реките и пустините на Азия. През това време царят на елфите обяснил на момъка и момата, че в замяна на помощта, що им е оказал, те трябва да му обещаят, че ще мълчат, додето минат морето.
Те обещали: мъчно ли е да се мълчи? Това им се виждало много лесно: и двамата не били приказливи.
Въздушната колесница спряла на морския бряг; там чакал хубав кораб. Оберон ги отвел на кораба, сбогувал се с тях и им напомнил обещанието. Сетне той изчезнал и корабът се понесъл бързо по вълните.
И тоя кораб бил вълшебен. Гребци не се виждали. Дойде ли време за обед или вечеря, явявала се трапеза, наредена с отбрани ястия. Над морето плували големи птици, но не смеели да се приближат до кораба. Надалеч се вдигала буря и вълните кипели, ала там, дето плувал корабът, морето било тихо и небето синьо над него. Вятърът надувал платната и корабът летял с нечута бързина.
Юон и Есклармонда мълчели: те помнели какво са обещали на доброто джудже. Но ето че минал ден, два, три, пет, десет. Може ли толкова време да се мълчи?
Една вечер на заник слънце двамата годеници стояли и гледали небето. Слънцето потъвало зад спокойното море. Синината на водата се преливала в хиляди обаятелни цветове: теменужен, румен, небесносин, тъмноморав, изумруднозелен, златист. А над леко накъдрените вълни блестели малки облачета, обагрени от залязващото слънце.
— Колко е хубаво! — викнала неволно Есклармонда.