Рейн-сан: Реквием за един убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Реквием за един убиец». Краткое содержание книги:
Но точно тогава получава съобщение от бившия агент на ЦРУ Джим Хилгър: „Пленили сме приятеля ти Докс. Прави каквото ти се казва, иначе бившият морски пехотинец ще умре.“
Рейн не е сигурен, че Хилгър няма да убие Докс, след като изпълни поръчките му. И дали всичко не е капан за самия него?
От измамно спокойните плажове на Бали, през булевардите на Париж до градските каньони на Силиконовата долина и Ню Йорк Рейн трябва да се бори с възрастта си, враговете си и най-вече с убиеца вътре в себе си — битка, от която дори самият той не е сигурен, че ще излезе невредим.
— Откри ли нещо? — попитах, когато той вдигна.
— Не. А ти не…
— Проследи ли телефонния номер?
— Държи апарата изключен. Не съм изненадан. Не провери ли форума?
— Да, току-що ти оставих съобщение там. Името и подробностите за първия човек в списъка.
— Нашият приятел ти е дал списък?
— Само първото име. И аз вече се погрижих за него.
— Значи вече… Беше тук преди четиридесет и осем часа. Как си могъл… сигурно ме пързаляш, трябва да си знаел името, когато беше при мен. Иначе нямаше да успееш толкова бързо.
— Не те пързалям. Знаех само, че трябва да отида в Калифорния. Информацията ме чакаше, когато пристигнах вчера. Имах късмет да изникне възможност. Нямаше как да ти кажа по-рано, затова ти казвам сега.
Настъпи дълго мълчание. Беше наясно, че съм знаел от по-рано. Но какво можеше да направи?
— Сега чакам второто име — продължих. — Веднага щом го получа, ще ти го предам. Междувременно прегледай каквото съм ти изпратил във форума и виж дали има някаква връзка с данните, които вече ти дадох. Доколкото зависи от мен, ще протакам, докато мога.
— Надявам се, че няма да ме изпържиш.
— И защо да го правя? И двамата искаме едно и също. Въпрос на съвпадение по време. Утре пак ще вляза във форума, става ли?
Той помълча малко и накрая каза:
— Става.
Върнах се в хотела и си взех дълъг горещ душ. След това запалих камината и седнах само по хавлия около кръста да гледам пламъците. Не бях ял повече от осем часа и реших, че трябва да сложа нещо в стомаха си. Но не бях гладен.
Исках да изпитам нещо. Облекчение, че откупих малко време за Докс. Ужас, че току-що съм убил човек, вероятно съпруг и баща, и то на километър от дома му, докато се прибираше при семейството си. Страх, че съм пропуснал някоя подробност и сега местната полици, или по-лошо — Хилгър и неговите хора, са засекли координатите ми и затягат обръча около мястото, на което се намирам, и идват да ме убият.
Но не изпитвах нищо. Сякаш емоционалният ми гръбначен мозък беше прекъснат и мозъкът ми оставаше напълно безчувствен и безполезен.
Това, че бях безчувствен, ме притесняваше. Винаги така съм се чувствал, или по-точно — не съм чувствал нищо, след като отнема живот. Рационален, аналитичен, отчужден. Когато в Манила замръзнах пред невъзможността да травмирам дете, като убия баща му пред него, за мен беше един вид пробив, макар че го осъзнах чак по-късно. Беше първият знак, че не съм стопроцентов убиец, първата пукнатина в леда, от който бях направен. Но сега ледената ми същност се беше върнала. И изглежда не само за да изпълни задачата. А и за след това. Завинаги.
Тези неща на куп правеха всичко да изглежда много зле. Но по-лошото беше, че ми носеха… комфорт. Като любим стол или храна, с която си израснал, като стари износени обувки, които ти лепват по крака, след като дълго време не си ги обувал.
Казах си, че нямам причини да се притеснявам. Да бъда отново себе си, ми се струваше естествено и със сигурност беше много лесно. Реших, че може би трябва да се оставя на течението и да се примиря. Какъв смисъл имаше да се съпротивлявам? В края на краищата не можеш да спечелиш битка срещу себе ри. Известно време съм бил разклатен, но ледената ми същност бе търпелива. Изчакала си е времето и когато е видяла своя миг, се е завърнала.
Не, не се е завърнала. Може би през цялото време си е била там. Както май винаги щеше да бъде.
17.
Рано на другата сутрин напуснах „Станфорд Парк“ и тръгнах по шосе 101 на юг. В интернет кафене в Сан Хосе влязох във форума, през който контактувах с Канезаки. Беше празен. Намерих друго кафене и проверих дали Хилгър ми е оставил нещо. Отново нищо. Написах му съобщение:
„Кажи ми как да се свържа с теб по телефона.“
Премълчах, че Яник е убит. Не споменах и Докс. Исках да си оставя отворени възможности.
Изглежда имах малко време на разположение. Реших да се върна в Лос Анджелис по крайбрежния маршрут. Странни обстоятелства ми дадоха шанса да сбъдна мечтата си да карам по брега, но пък щом ми се предоставяше, защо да не се възползвам? Освен това щях да имам възможност да мисля.
Гледката беше прекрасна. По пътя апетитът ми се възвърна и спрях в Кармел да обядвам. Натъкнах се на италиански ресторант на име „Казанова“ в уютна старовремска сграда. Обядвах във вътрешния двор, стоплен от яркото слънце. Храната беше превъзходна: брускети с местни домати, гордостта на града, лингуини с пресни гъби и лук шалот, шоколадов пай с нуга. И всичко това придружено от прекрасно шардоне на винарната „Хъдзън Виниярд“. Само то си струваше разходката дотук.
Беше от онзи тип заведения, които Дилайла харесваше и в каквито аз обичах да я водя. Хрумна ми, че не е лошо да й се обадя. Но не знаех какво да й кажа. Работата й и светът, който обитаваше, налагаха своите правила, но извън това Дилайла беше най-етичният човек, когото познавах. Не исках да й казвам какво съм извършил току-що. Нямах желание да чуя подозрението в гласа й, ако откажа да отговарям на въпросите й. И със сигурност не исках да ме съди. Достатъчно ми беше с Мидори и нямах намерение да се примирявам с подобно отношение от страна на Дилайла. Как би могла да ме разбере? Как би могъл да ме разбере който и да е, без да е преживял това, през което бях преминал аз?